Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (17)

17

Излязоха от заведението, прекосиха Сиуърд Скуеър и поеха по Пенсилвания авеню.

— Значи Каролайн Парсънс подозираше, че е заразена, така ли? — замислено подхвърли Фадън.

— Точно така.

— От кого?

— Все още говорим неофициално, нали? — предпазливо попита Мартин.

— Искате ли да ви помогна? Отговорете на проклетия въпрос!

— От личния си лекар.

— Лорейн Стивънсън? — изненадано го погледна Фадън.

— Да.

— Тя е мъртва.

По лицето на Мартин пробяга усмивка. Най-после някой да знае за това печално събитие.

— Била е убита.

— Откъде знаете, по дяволите? Новината не беше публикувана никъде.

— От полицията. Търсих Стивънсън няколко пъти, за да науча нещо повече за смъртта на Каролайн. Но тя отказа да говори по този въпрос. Полицията направила разпечатка на телефонните й разговори и така стигна до мен. Подозираха, че съм бил достатъчно ядосан, за да й видя сметката.

— А бяхте ли?

— Бях, но не съм я убил — отвърна Мартин, след което внезапно зърна пролуката. Ако Фадън знаеше, че Лорейн Стивънсън е била убита, значи бе поне частично запознат и с разкритията на полицията — и с фактите, които я караха да приема версията за убийство и които по неизвестни причини бяха запазени в тайна от обществеността. — Разпитваха ме вчера, Фадън. Но днес все още няма съобщение за убийството й. Защо?

— За да уведомят близките й.

— Друго?

— Какво ви кара да мислите, че има и друго?

— Тя е била известна в този град. Дългогодишен лекар на куп членове на Конгреса. Включително и на Каролайн Парсънс, чиято траурна служба е днес следобед. Може би някой се страхува, че съвпаденията ще направят впечатление на някого и той ще започне да рови.

— Кой?

— Нямам представа.

— Вижте, Мартин. Доколкото ми е известно, вие сте единственият, който допуска, че Каролайн Парсънс е станала жертва на предумишлено убийство. Никой друг не мисли като вас.

— Защо тогава пазят в тайна убийството на толкова известна лекарка?

— Защото… — Фадън изчака да се разминат с неколцина минувачи и добави: — Защото Лорейн Стивънсън е била обезглавена, Мартин. Трябвало им е време, за да идентифицират тялото й. И до този момент главата я няма. Полицията се нуждае от време, за да разследва нещата на спокойствие.

Обезглавена?, смаяно си помисли Мартин. Ето защо липсва информация в медиите! Това означава, че секунди след бягството му там се бе появил друг човек или други хора, които бързо и ефикасно се бяха възползвали от ситуацията. Отново си помисли, че самоубийството на известна личност като доктор Стивънсън би трябвало да се разследва много по-внимателно от обикновено убийство. Обезглавяването, естествено, премахваше всякакви съмнения за самоубийство. Но за него — единствения свидетел на случилото се, то означаваше конспирация. Някой бе поискал да прикрие едно престъпление с друго. В главата му отново се появиха въпросите, свързани с дейността на Майк Парсънс.

— Да поговорим за Майк Парсънс, Фадън — вдигна глава той. — По-специално за дейността му в Подкомисията по разузнаване и борба с тероризма. С какво се занимава тя? Защо липсват официално призовани свидетели?

— Защото дейността й е засекретена.

— Засекретена?

— Да.

— По какви причини?

— Една свръхсекретна програма на Южна Африка от времето на апартейда за разработка на химически и биологични оръжия, която всички считаха за отдавна прекратена. ЦРУ предостави на комисията списък на тайни оръжейни програми в чужбина, за да се избегне грешката, допусната в Ирак с техните въображаеми оръжия за масово унищожение. Сред тях беше и тази програма на Южна Африка. Комисията трябваше да разбере дали тя е окончателно прекратена, както твърди правителството на тази страна.

— И какво, прекратена ли е?

— Според моите източници — да. В продължение на три дни са разпитвали ръководителя на проекта — известен биохимик, след което стигнали до заключението, че в тази страна действително не се разработват такива оръжия.

— В смисъл?

— В смисъл че всички оръжия, патогенни щамове, документи и научни разработки са унищожени. И в Южна Африка няма такава програма.

— Как се казва този учен?

— Мериман Фокс. Защо питате? Да не би Каролайн Парсънс да е споменала името му?

— Не.

Мартин продължи напред. В далечината срещу тях бавно се очертаваше внушителният купол на Капитолия. Трафикът ставаше видимо по-оживен, хората по тротоарите се увеличиха. Обедната почивка свърши, държавните чиновници се връщаха по работните си места. Мартин изведнъж си спомни две неща, които на пръв поглед нямаха нищо общо помежду си.

Първото беше свързано с думите на Стивънсън, произнесени на пустата и тъмна Дъмбъртън Стрийт миг преди да си пръсне главата.

Искате да ме пратите при доктора, нали? Но няма да успеете. Никой от вас не може да го направи. Никога! Очевидно го беше взела за един от тайнствените конспиратори.

Второто беше фразата, която Каролайн прошепна, преди да заспи: Аз не харесвам белокосия, имайки предвид неизвестния мъж, който я беше посетил в клиниката след предполагаемата смъртоносна инжекция на д-р Стивънсън.

— Случайно този доктор Мериман Фокс да е доктор и по медицина? — рязко спря на място той.

— Да, защо?

Мартин си пое дълбоко дъх и изстреля следващия си въпрос:

— Бяла ли е косата му?

— Това пък какво общо има?

— Бяла ли е косата му? — натъртено повтори Мартин.

— Да, почти напълно бяла — озадачено отвърна Фадън. — Той е шейсетгодишен и има побеляла грива като Алберт Айнщайн.

— Мили боже! — прошепна Мартин, после рязко се обърна към събеседника си. — Той още ли е тук, във Вашингтон?

— Откъде мога да знам, по дяволите?

— Можете ли да разберете кога е пристигнал и колко време ще остане?

— Защо?

Мартин спря и хвана ръката му.

— Можете ли откриете къде се намира в момента и датата, на която е пристигнал във Вашингтон?

— Какво общо има той с цялата история, която ми разказвате?

— Още не знам, но бих искал да поговоря с него. Ще ми направите ли тази услуга?

— Да, но при условие да присъствам на срещата.

Очите на Мартин възбудено блестяха. Може би най-сетне се беше добрал до нещо.

— Открийте го, а аз обещавам да ви взема със себе си!