Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (59)

59

Барселона, Главно управление на полицията, 3:40 сутринта

Военният хеликоптер „Чинук“ кацна на площадката на Гуардиа Урбана сред облаци прах и оглушителен грохот. Двигателите бяха моментално изключени, вратите се плъзнаха встрани. Пръв на бетона скочи Хап Даниълс, следван от заместника си Уилям Стрейт, Джейк Лоу и д-р Джеймс Маршъл. Четирима агенти на Сикрет Сървис скочиха веднага след тях. Те бързо се насочиха към трите коли без отличителни знаци, които ги чакаха в края на пистата. Вратите се затръшнаха и колите потеглиха с пронизително свистене на гумите.

 

 

Хотел „Риволи Жарден“, 3:45 сутринта

Улицата беше задръстена от коли като посред бял ден, отвсякъде звучеше музика. През двата входа на „Риволи Жарден“ се точеше непрекъснато поток от хора, сякаш хотелът беше домакин на безкрайна фиеста. Център на събитията безспорно беше клубът „Джамбъри“ в дъното на просторното фоайе.

До този момент никой от шестимата испански агенти от специалните части в колите отпред не беше забелязал Никълъс Мартин или оплешивяващия му „чичо“. Снайперистите на отсрещния покрив докладваха за липса на каквото и да било движение зад спуснатите завеси на стая 408. Според тях единствената светлина идвала от крушка в коридора или банята, която заварили включена още при появата си. Агентите на ЦРУ Тарега и Леон, действащи под прикритието на детективи от полицията на Барселона, също нямаха какво да докладват от позицията си в коридора. Нищо не се случваше и във фоайето, охранявано от Хулиана Ортега. От всичко това следваше заключението, че ако техните „обекти“ са се намирали в стаята преди блокадата, те по всяка вероятност все още бяха там.

* * *

Клубът беше задимен и претъпкан с клиенти, предимно млади хора, потни и възбудени от танците. В последните часове кубинският джаз беше отстъпил място на бразилската боса-нова и аржентинските ритми.

— Още бяло вино, моля. — Боб се усмихна на младата сервитьорка и й направи знак да допълни чашите. Очите му проследиха гъвкавата й фигура, пробиваща си път към бара.

В 3:07 Деми ги предупреди за появата на полицията в хотела. В 3:08 Мартин натика лаптопа, касетофона и тоалетните си принадлежности в сака и го преметна през рамо. В 3:09 вече бяха в коридора и се насочиха към аварийната стълба в дъното. В 3:11 влязоха във фоайето от една странична врата, намираща се в непосредствена близост с „Джамбъри“.

— Там! — прошепна Деми и посочи Хулиана Ортега, която беше влязла в хотела едновременно с нея. Жената седеше на едно от големите кресла във фоайето и гледаше към входа и асансьорите.

— Виждате ли мъжете? — попита Боб.

— Не.

— Не са полицаи — промърмори Харис и кимна към клуба. — Да вървим. Засега това е най-доброто място.

В 3:13 успяха да намерят свободна маса. Президентът поръча бяло вино, изчака отдалечаването на сервитьорката и надраска нещо на салфетката пред себе си. Очите му се вдигнаха към Мартин и Деми.

— Администраторът вече им е съобщил номера на стаята. Вероятно двамата агенти са горе, но няма да предприемат нищо преди появата на тежката артилерия.

— В дъното на фоайето видях една странична врата — приведе се над масата Мартин. — Защо не се измъкнем през нея?

— Защото хотелът е блокиран и всички изходи са под наблюдение — спокойно отвърна президентът.

— Откъде знаете? — подозрително го изгледа Деми. Никак не й харесваше това, което ставаше. — Кой сте вие?

— Боб — кратко отговори Харис.

В този момент се появи сервитьорката с питиетата. Мартин извади пари и плати. Миг по-късно от мощните тонколони екна възбуден глас, който обяви на каталунски:

— Аплодисменти за блестящия автор и изпълнител на баски песни Фермин Мургуруза!

Прожекторите се насочиха към сцената, на която с гъвкави движения изскочи млад красавец. Публиката полудя. Всички скочиха да танцуват. Това беше моментът, в който президентът плъзна прегънатата салфетка към Мартин.

Жената е от ЦРУ, придружителите й — също, гласеше написаното. В най-лошия случай са агенти на Сикрет Сървис.

Мартин хвърли поглед към Харис, усещайки как пулсът му се ускорява. В същия момент Деми тихо възкликна:

— О, боже!

Широко отворените й очи бяха заковани в Боб.

— Добре, познахте ме — светкавично реагира президентът. — Не казвайте нищо повече!

— Няма — кимна младата жена, изведнъж останала без дъх. Очите й колебливо се прехвърлиха на Мартин. — Какво става тук? Нищо не разбирам!

— Чуйте — наведе се над масичката Харис, опитвайки да надвика музиката. — Всеки момент тук ще се появи началникът на личната ми охрана. Той и хората му са долетели от Мадрид. В момента нямат представа какво правя и защо го правя, а и едва ли ги интересува. Тяхната работа е да ме пазят — на всяка цена и при всички обстоятелства. Най-голямото им желание е всичко да свърши тихо и мирно и никой да не разбере, че съм тук. По тази причина не са опразнили хотела и не са блокирали целия район. В никакъв случай не искат да привличат вниманието. Същевременно работят бързо и много ефективно. Ако бяха пристигнали, преди да напуснем стаята, сега вече щяхме да сме изведени през някой заден изход и хвърлени в някоя кола. Без никой изобщо да разбере, че са били тук и че нещо изобщо се е случило. При тези обстоятелства получаваме известен шанс. В момента, в който началникът на охраната се появи тук и тръгне към стаята, всички останали агенти ще мислят за моята евакуация. Ето и моментът, в който ще се измъкнем оттук — когато той тръгне нагоре към стаята. Излизаме заедно през онази странична врата на улицата. Преди да вляза в хотела, огледах двата изхода. Ще завием надясно. Стоянката на такситата е на ъгъла петдесет-шейсет метра по-нататък. Ще се качим в първото от тях. Вие ще мълчите, аз ще говоря.

— Градите целия план върху предположението, че шефът на охраната ще влезе през главния вход, а не отнякъде другаде — внимателно подхвърли Мартин.

— Прав сте — кимна президентът. — Това наистина е предположение, защото няма как да съм сигурен. Но аз отлично познавам този човек. Той е ужасно притеснен от факта, че съм изчезнал по време на неговото дежурство, и единственото му желание е час по-скоро да ме прибере на сигурно място. За целта ще избере най-краткия път за контакт, който минава именно през главния вход и асансьорите до него.

— Ами ако не го направи? — възрази Мартин. — Ако избере друг маршрут, разбие вратата на стаята и установи, че ви няма? Никой не ви е видял да излизате, а това означава, че се намирате някъде в сградата. Тогава въпреки силното му желание за дискретност той моментално ще запечата хотела, нали?

По лицето на президента пробяга бегла усмивка.

— Нека се надяваме, че познавам човека си достатъчно добре — каза той, после рязко се извърна към Деми. — А вие попаднахте в тази бъркотия благодарение на мистър Мартин и информацията за доктор Фокс, с която евентуално разполагате.

Деми почти подскочи от изненада.

— Прав ли съм? — притисна я Харис.

— Вече ти споменах, че той знае всичко — успокоително се намеси Мартин. — Можеш да говориш свободно.

— Да, прав сте — преглътна Деми.

— Следователно си давате сметка, че ако ни заловят, информацията, която искате да споделите с мистър Мартин, ще бъде безполезна. Никой от нас няма да бъде в състояние да се възползва от нея, а вие самата излизате на преден план.

— Не ви разбирам.

— Благодарение на вестникарската снимка моите хора вече знаят как изглежда мистър Мартин, а мен добре ме познават. След разпита на администратора едва ли ще бъдат изненадани и от внезапно оплешивялата ми глава. Следователно нещата опират до вас, защото никой не ви познава. — Президентът замълча и очите му се заковаха в лицето на младата жена. Мартин веднага усети, че я преценява за пореден, вероятно и последен път. — А това означава само едно, мис Пикар — продължи с твърд глас Харис. — Че съдбата ви, както моята и тази на мистър Мартин, е изцяло във вашите ръце. Аз ви моля за помощ, разбирате ли?

— Да.

— Ще ми помогнете ли?

Деми за миг погледна към Мартин, след което отново се извърна към президента.

— Какво трябва да направя?

 

 

3:45 сутринта

Деми напусна масата и излезе във фоайето, притиснала голямата чанта под мишницата си. Шапката с широка периферия и светлото палто останаха в бара.

 

 

3:46 сутринта

Размахвайки салфетка пред лицето си, тя правеше сериозни усилия да влезе в ролята на разгорещена от танците посетителка на клуба. Да се слее с тълпата. Но цялото й внимание беше насочено към главния вход.

Мартин и президентът Харис стояха на три-четири метра зад нея, използвайки прикритието на двойната врата. Мартин беше с разрошена коса и разкопчана риза, преметнал през рамо лекото палто на Деми. Под него бе скрил сака си. Шеговито накривил широкополата шапка на дамата, която успешно скриваше плешивината му, президентът се опитваше да мине за застаряващ купонджия, развеселен от танците и алкохола.

 

 

3:50 сутринта

Деми видя четиримата мъже, които влязоха през главния вход и се насочиха към асансьора. Единият от тях беше преметнал шлифер през рамото си. Описанието на президента беше точно толкова прецизно, колкото и предположението за предстоящите им действия. Тя веднага разпозна Хап Даниълс и Уилям Стрейт, а другите двама познаваше от пребиваването си във Вашингтон. Това бяха президентският съветник Джейк Лоу и съветникът по националната сигурност д-р Джеймс Маршъл.

— Сега! — прошепна тя, насочвайки се обратно към вътрешността на клуба.

 

 

3:51 сутринта

Хванати за ръце, тримата напуснаха „Джамбъри“ и тръгнаха през оживеното фоайе към един от страничните изходи. Бяха погълнати един от друг, заливаха се от смях и пристъпваха в такт с музиката, която се лееше на шумни вълни зад гърбовете им. Изглеждаха точно така, както искаха — двойка полупияни гейове, завели на бар своя близка приятелка.

Пет секунди по-късно бяха преполовили разстоянието до вратата. След още три щяха да са навън.

— Рано е! — предупреди с широка усмивка президентът, закова се на място и бързо ги върна обратно. — Нека ударим още по едно! — Пред вратата на бара понижи глас и добави: — Отвън, точно пред вратата, пази агент на Сикрет Сървис, който е член на личната ми охрана от деня, в който встъпих в длъжност!

 

 

3:52 сутринта

Асансьорът спря, вратите се плъзнаха встрани. Групичката начело с Хап Даниълс излезе в коридора на четвъртия етаж.

Излишно беше да се представят на агентите Леон и Ортега, защото двамата знаеха кой ще се появи тук още от момента, в който хеликоптерът кацна на площадката пред полицейското управление. Не се изненадаха и от шлифера на агент Стрейт, чието предназначение беше да покрие главата на президента като предпазна мярка срещу папараци, репортери или случайни гости на хотела.

 

 

3:53 сутринта

Тримата агенти на Сикрет Сървис, които пътуваха в хеликоптера на Хап Даниълс, осъществиха бърз контакт с представителите на испанските специални части, които охраняваха задната част на хотела. Няколко секунди по-късно се насочиха към служебния асансьор.

В същия отрязък от време пред хотела спря мобилният екип, изискан от Даниълс още преди излитането от Мадрид. Той се състоеше от водещ автомобил, блиндиран микробус с медицински екип и три коли с охрана без отличителни знаци. Двигателите утихнаха, светлините угаснаха.

 

 

3:54 сутринта

Президентът, Мартин и Деми Пикар останаха сред навалицата пред клуба, наблюдавайки администратора и агент Ортега в отсрещния край на просторното фоайе. Младежът говореше разпалено по телефона.

— Времето ни изтича — тихо се обади президентът. — Ще се наложи да използваме главния вход. С надеждата, че тази жена е единствената му охрана за момента. Ако успеем да се измъкнем, ще тръгнем надясно. Ако все пак ме хванат, вие продължавайте напред. Всеки опит за помощ може да ви коства живота.

— Почакайте — вдигна ръка да го спре Мартин и се обърна към Деми. — Ти говориш френски, нали?

— Разбира се.

— Ще тръгнеш първа и ще заговориш жената на френски, представяйки се за туристка. Кажи й, че си изпуснала групата си и искаш да стигнеш до пристанището. Няма значение дали ще те разбере, или не. Ние ще вървим след теб. Ако успееш да ангажираш вниманието й за десетина секунди, това ще бъде достатъчно. Излезем ли навън, просто ще й благодариш и ще си тръгнеш. Ще се срещнем на ъгъла. Можеш ли да го направиш?

— Да.

— Окей, да действаме.

 

 

3:55 сутринта

Джейк Лоу и д-р Маршъл останаха до стената, а Хап Даниълс и Уилям Стрейт предпазливо се насочиха към вратата на стая 408. Тарега и Леон охраняваха коридора, готови да се притекат на помощ или да задържат всеки гост на хотела, решил да излезе от стаята си.

На десетина метра по-нататък чакаха тримата агенти на ЦРУ, които бяха стигнали дотук със служебния асансьор. Тяхната задача беше да го държат готов за придвижването на президента. Централният асансьор беше временно изключен, а на вратата му кацна табела с надпис „Повреда“.

Стиснал електронната карта в ръка, Хап Даниълс погледна Уилям Стрейт, който беше готов да хвърли шлифера върху главата на президента. После очите му се изместиха към Лоу и Маршъл.

— Пет секунди — прошепна в микрофончето на яката си той, после вдигна ръка и започна да свива пръсти. Едно, две, три…

 

 

Четиримата снайперисти на отсрещния покрив замръзнаха в очакване. Двамата, които наблюдаваха улицата, насочиха биноклите си към прозореца на стая 408. Колегите им вече бяха хванали прозореца в електронните си мерници, пушките „Барет“ 50-и калибър в ръцете им не помръдваха. Ако се окажеше, че президентът е заложник на някого в стаята, след пет секунди този човек или група хора щяха да са мъртви.

 

 

Фоайето на хотела, по същото време

Мартин и президентът вървяха на две крачки след Деми. Цивилната агентка на ЦРУ продължаваше да стои до вратата. Вдясно от тях администраторът остави телефонната слушалка и се обърна да каже нещо на колежката си.

 

 

Коридорът на четвъртия етаж

Хап Даниълс сви безименния си пръст, след това и кутрето. Миг по-късно червената лампичка на ключалката светна зелено и той блъсна вратата.

 

 

Фоайето на хотела

— Excusez-moi. Извинете, приятелите ми си тръгнаха. Как мога да стигна до пристанището? Там е моят хотел.

Изправена на крачка от Хулиана Ортега, Деми блокира погледа й към изхода. Миг по-късно Мартин и президентът се плъзнаха навън и се смесиха с тълпата.

— Вземете такси, защото е далеч — отвърна Ортега и бързо направи крачка встрани, за да вижда вратата.

— Merci — усмихна й се Деми и бързо излезе навън.