Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (20)

20

Започнаха да си пробиват път сред тълпата и не след дълго напуснаха църквата и излязоха на улицата, осветена от яркото следобедно слънце. Полицията регулираше движението на дългата редица лимузини, чакащи да приберат ВИП гостите. Отвъд тях бяха паркирани няколко микробуса със сателитни чинии на покривите. Имаше телевизионни камери, репортери с микрофони в ръце предаваха коментарите си за събитието. Правят материали за следобедните и вечерните новини, помисли си Мартин. С това общественият интерес към живота на Каролайн Парсънс щеше да приключи.

Деми се насочи към паркинга на Небраска авеню, разположен на гърба на църквата. Мартин я последва, очите му попаднаха на две познати лица, изправени малко встрани от входа. Това бяха детективите от общинската полиция Хърбърт и Монро, които го бяха разпитвали за „убийството“ на Лорейн Стивънсън. Дали вече са разбрали за белокосия южноафрикански учен Мериман Фокс?, запита се той. Не са ли тук с надеждата да го зърнат сред опечалените, също като него?

— Хей, Мартин! — извика дрезгав глас зад гърба му.

Обърна се и видя на Питър Фадън, който бързаше в негова посока.

— Съжалявам, но разполагам с много малко време — промърмори журналистът, хвърли любопитен поглед към Деми и му подаде един плик. — Тук е номерът на мобилния ми телефон, плюс някои материали, които може би представляват интерес за вас. Звъннете ми, като се приберете в хотела.

След тези думи журналистът се обърна и потъна в тълпата, която продължаваше да се трупа пред входа на катедралата.

Мартин прибра плика във вътрешния си джоб и се извърна към Деми.

— Какво имате да ми кажете за Каролайн Парсънс?

— Мисля, че вие бяхте до нея в последните часове от живота й.

— Също и много други хора — кимна той. — Включително вие самата, придружавахте преподобния Бек.

— Това е вярно — призна жената. — Но единствено вие останахте насаме с нея.

— Откъде знаете това? Как изобщо научихте името ми?

— Аз съм журналист и фоторепортер. В момента работя върху албум за духовниците, които обслужват известни политици. Преподобният Бек е един от тях. По тази причина го придружавах в болницата, затова съм тук и днес. Преподобният Бек е пастор на църквата, която са посещавали семейство Парсънс. Той знаеше, че вие бдите край леглото на бедната мисис Парсънс. Една от сестрите в болницата му каза името ви, добавяйки, че сте близък приятел. А аз бях до него.

Мартин присви очи под ярката светлина на слънцето.

— И какво искате от мен?

Деми направи крачка към него. Лицето й издаваше напрегнато очакване.

— Тя знаеше, че умира.

— Така е — кимна Мартин. Все още нямаше представа защо тази жена беше пожелала да разговарят.

— Вероятно вие двамата сте си поговорили.

— Малко.

— При създалите се обстоятелства може би е казала неща, които едва ли е споделила с другите.

— Може би.

Мартин застана нащрек. Коя е тази жена и какво се опитваше да научи? Може би подозренията на Каролайн към д-р Стивънсън? Или мнението й относно самолетната катастрофа? А дори и страха й от тайнствения белокос Мериман Фокс — разбира се, ако той бе мъжът, когото имаше предвид Каролайн?

— Какво точно искате да знаете? — директно попита той.

— Искам да знам дали тя спомена за… — Деми Пикар се поколеба за момент, а Мартин видя как един тъмносив форд излиза от паркинга и се насочва към тях.

— Какво да е споменала? — рязко попита той.

— За… вещиците — колебливо отвърна младата жена.

— За вещиците?!

— Да.

Фордът намали ход и Мартин сподавено изруга. Успя да зърне двамата пътници в него и веднага разбра, че колата няма да ги отмине. Обърна се към Деми и бързо попита:

— Какви вещици? За какво говорите?

Колата спря, вратите й се отвориха. Хърбърт се измъкна иззад волана, а от другата страна изскочи Монро. Деми ги стрелна с поглед.

— Съжалявам, но трябва да вървя — промърмори тя, обърна се и с бърза крачка се насочи към катедралата.

Мартин напълни дробовете си с въздух и направи опит да посрещне с усмивка приближаващите се детективи.

— Какво мога да направя за вас?

— Това! — отвърна Монро и с ловко движение му щракна белезниците.

— Хей, какво правите?!

Хърбърт го побутна към колата.

— Оставихме ви да присъствате на службата в памет на мисис Парсънс, но това е последната услуга, която ви правим — отсече той.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Означава, че малко ще се повозим.

— Къде?

— Скоро ще разберете.