Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (80)

80

10:55 сутринта

Мигел Балиус беше насочил вниманието си към пътя. В момента пресичаха малко селце. Не след дълго започваше стръмното изкачване към „Монсерат“.

— Имаш ли карта на Барселона и околностите, Мигел? — прозвуча гласът на братовчеда Харолд.

— Да, сър. В джобчето на облегалката пред вас.

Погледна в огледалцето да се увери, че братовчедът Харолд е намерил картата, след което отново насочи очи към пътя. Ако нямаше пътни заграждения или някаква катастрофа, най-много след четирийсет минути щяха да стигнат до манастира. Освен ако клиентите не променяха намеренията си, след като разгледат картата.

— Тук, тук и тук — посочи Мартин. Картата лежеше на седалката между двамата, а той защриховаше посочената зона с химикалката си. Тя представляваше периметъра, в който испанската полиция и Сикрет Сървис щяха да ги търсят. Прегрупирането на силите им със сигурност беше завършило и издирването беше в ход с пълна сила. В него най-вероятно участваха два пъти повече въоръжени мъже в сравнение с началото на операцията. Всички те щяха да действат в рамките на защрихованата зона, която щеше да бъде проверявана метър по метър и тотално изолирана от света. Този път номерът от изтеклата нощ с връщането обратно нямаше как да мине. По тази причина Мартин си позволи да използва мобилния телефон на лимузината, за да се обади в Манчестър на Иън Граф.

Направи го, тъй като очакваше още едно обаждане от Питър Фадън и му беше нужна маневра за отвличане на вниманието. Беше наясно, че ако АНС не го засече още по време на разговора, това ще стане в най-скоро време.

Обърна се към Харис и го погледна в очите.

— Английското разузнаване вече трябва да е открило и разпитало Иън Граф — започна той. — Следващото им действие е да проследят обаждането в дома му и да стигнат до мобилния телефон на тази кола. Когато позвъних, хранех надеждата, че вече ще сме стигнали манастира и Мигел отдавна ще пътува по обратния път. Обясненията му щяха да бъдат съвсем невинни — просто сме го помолили да ни остави в някое от селата по пътя, след което сме го освободили. Би могъл да назове името на всяко от онези пет-шест населени места, през които минахме. Разбира се, като спазва фирменото правило за дискретност.

— Може би са открили вашия мистър Граф доста късно — подхвърли президентът. — Досега не се е случило нищо, което означава късмет за нас.

— Но все още не сме стигнали до манастира — поклати глава Мартин. — Ако са решили да се свържат с Мигел, вероятно ще го направят по личния му мобилен телефон. Ние няма как да знаем дали го търсят тайните служби или жена му, а когато ни обкръжат, вече ще бъде късно.

— До този момент той не е използвал личния си телефон.

— Вероятно са решили да не му казват. Просто пускат номера и описанието на колата по радиото и чакат. Ще отнеме малко повече време, но в крайна сметка ще ни хванат.

— Какво предлагате?

— Или да го освободим веднага и да се опитаме да стигнем до Монсерат по друг начин, или…

— Или какво?

— Или да му кажем, че се е случило нещо и да поискаме помощта му. И двата варианта са опасни. В наша полза могат да действат само личните симпатии на Мигел и политиката на фирмата.

Президентът погледна към стръмните хълмове и натисна бутона за вътрешна връзка.

— Мигел?

— Да, сър.

— Колко ни остава до манастира?

— Около половин час, ако не се натъкнем на проверка или други препятствия.

— Това колко прави в километри?

— По този път около трийсет, сър. Повечето от тях са изкачване.

— Благодаря.

Президентът изключи връзката, пое си въздух и погледна към Мартин. Беше мрачен и напрегнат.

— Струва ми се свестен и откровен човек. Познава местността, пътищата и хората. Владее и тънкостите на езика, които на мен ми убягват. При създалите се обстоятелства имам чувството, че по-скоро ще ни помогне, отколкото навреди.