Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (32)

32

Хотелът беше запечатан за броени минути. На служителите и охраната беше обяснено, че става въпрос за вероятно нарушение на сигурността, същото чуха и представителите на испанските тайни служби, които в качеството си на домакини имаха значително участие в охраната на президента. На гостите на хотела бе забранено да излизат от стаите си, претърсени бяха всички помещения, коридори и дори гардероби. Разпитани бяха всички хотелски служители, включително човекът от румсървиса, който беше изпълнил поръчката на президента в един без четвърт през нощта.

Той потвърди, че е видял президента, който любезно му благодарил и го отпратил.

— Как беше облечен?

— С тъмносин панталон и бяла риза, без вратовръзка.

— Сигурен ли сте?

— Да, сър. Не се забравя как е изглеждал президентът на Съединените щати, особено ако го срещнеш посред нощ очи в очи.

— Видяхте ли го, когато се върнахте да приберете количката?

— Не, сър. Вратата на спалнята беше затворена.

— Количката е била покрита с плат, който е стигал почти до пода, нали?

— Да, сър. Това е задължително, когато пренасяме допълнителни съдове, топли блюда и разни други неща.

— Възможно ли е под тази покривка да се скрие човек?

— И да, и не, сър.

— Обяснете.

— Възможно е, защото отдолу има достатъчно място, стига човекът да се свие. Но аз доставих само един сандвич, една бира и един сладолед. На излизане не бих пропуснал да забележа разликата в тежестта на количката. При всички случаи щях да проверя за какво става въпрос.

Описанието на хотелския служител отговаряше на облеклото на президента. Той действително бе облечен с тъмносин панталон и бяла риза. Логично звучеше и забележката му относно тежестта на количката, която би се променила както на влизане в президентския апартамент, така и на излизане. Допълнителната проверка на биографията му не донесе нищо подозрително. По всичко личеше, че човекът просто е изпълнявал задълженията си да обслужва гостите на хотела.

Времето течеше, претърсването беше в разгара си. Започваше да става ясно, че президентът не се намира в сградата. Един час по-късно това бе твърдо установен факт. Който, разбира се, остана тайна за всички, с изключение на най-близките му сътрудници и личната му охрана.

В 9:20 сутринта тези хора проведоха съвещание в един от строго охраняваните апартаменти на четвъртия етаж на хотел „Риц“. На него присъстваха Джейк Лоу, съветникът по въпросите на националната сигурност д-р Джеймс Маршъл, министърът на отбраната Терънс Лангдън, началникът на президентския кабинет Том Кърън, прессекретарят на Белия дом Дик Грийн и началникът на президентската охрана Хап Даниълс.

Останалите — вицепрезидентът на САЩ Хамилтън Роджърс, държавният секретар Дейвид Чаплин и генералът от военновъздушните сили Честър Кийтън — летяха с частен самолет за Вашингтон, но поддържаха връзка на живо посредством защитен телефон.

— Налага се да продължим театъра — подхвърли Хап Даниълс.

— Разбира се — кимна Маршъл и огледа присъстващите. — Тук става въпрос не само за огромен провал, но и за протокол. Веднага трябва да уведомим нашия посланик в Мадрид, а също така ЦРУ, ФБР и още дузина институции. Моля се на Бога да не получим касета, на която да го видим как се моли за живота си на някой тип с качулка, който заплашва да му отсече главата. Но сме длъжни да мълчим, докато не научим нещо повече. Няма как да кажем на света, че президентът на САЩ просто е изчезнал. Ако това се случи, само господ знае какво ще стане с международните финансови пазари, какви игри ще започнат в отделните държави и кой ще се възползва от тях. — Маршъл се приведе към микрофона и попита: — Господин вицепрезидент, чуваме ли се?

— Да, Джим.

Гласът на вицепрезидента Роджърс прозвуча съвсем ясно.

— Вие разбирате особената деликатност на своето положение, нали? Докато открием президента и го приберем на безопасно място, вие всеки момент трябва да сте готов да положите клетва като президент на Съединените щати.

— Разбирам цялата огромна отговорност на ситуацията, Джим.

Джейк Лоу прекоси стаята и се наведе над микрофона.

— Ние тук имаме един милион въпроси — каза той. — Какво става? Кой е отговорен? Как са били осъществени влизането и излизането, без да бъде привлечено вниманието на Сикрет Сървис? Коя държава да уведомим и какво да й кажем? Дали да блокираме пътищата и да затворим летищата? И как да го направим, без да привлечем вниманието на медиите? Както правилно отбеляза Джим, не можем да кажем на света, че президентът на Съединените щати просто е изчезнал. Нужна ни е правдоподобна версия. — Извърна се към Хап Даниълс и попита: — Кажи ми, ако пропускам нещо. — Очите му се преместиха върху лицето на прессекретаря Дик Грийн. — А ти ми кажи ще можеш ли да се справиш с медиите. — Главата му отново се приведе към микрофона на кодираната линия. — Там ли сте още, господин вицепрезидент?

— Да, Джейк.

— Другите чуват ли ме?

— Чуваме те, Джейк — долетя гласът на държавния секретар Дейвид Чаплин.

— Добре, слушайте какво ще направим — кимна Лоу и бавно огледа присъстващите. — Хотелът вече е като разбунен кошер. Всички са наясно, че става въпрос за сериозен пробив в сигурността. Това, което не знаят, е, че тази сутрин, в три часа, ние сме получили сведения за опасна терористична атака. Веднага сме събудили президента, свалили сме го в подземния гараж с товарния асансьор и сме го извели от хотела. В момента той се намира на сигурно място, а нашето разследване продължава. — Очите му отново се спряха върху Грийн. — Ще се справиш ли?

— Мисля, че да — кимна прессекретарят. — Поне за известно време.

— Хап?

— Да, сър — отвърна Даниълс. — Но ние все още нямаме отговор на най-важния въпрос: къде е президентът и кой го държи.

Съветникът по националната сигурност се извърна към Даниълс.

— Той изчезна по време на твоето дежурство. Такова нещо не се е случвало никога досега. Следователно ти трябва да го откриеш и да го прибереш на безопасно място. Но максимално незабележимо, за бога! Ако нещата се разчуят, Сикрет Сървис ще стане за смях пред целия свят!

— Ще го открием, сър, имате думата ми — твърдо отвърна Хап. — Ще го приберем тихо и абсолютно незабележимо.

— Дано — въздъхна Маршъл и хвърли кос поглед към Джейк Лоу.