Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (103)

103

4:50 следобед

Кибритът.

Същият, с чиято помощ Харис беше предизвикал пожара в павилиона на гарата в Барселона, за да се измъкне от полицейската блокада. Мартин беше преброил единайсет клечки в кутийката. Седем от тях бяха използвани, за да стигнат дотук, тоест да изминат неизвестно разстояние в непрогледния мрак на тунела. До слуха му долиташе ускореното дишане на президента.

— Добре ли си? — попита той.

— Да, а ти? — долетя отговорът от мрака.

— Засега.

Бяха напуснали тайната лаборатория на Фокс точно в 15:09 и се върнаха в тунела веднага след като дюзите на тавана започнаха да изпускат газ. Проблемът беше там, че вратата в дъното се оказа заключена. А това означаваше достъп само до лабораторията, от която току-що бяха избягали. Останаха в тунела с надеждата, че газът постепенно ще се разсее. После изведнъж усетиха лек полъх на свеж въздух и се втурнаха напред. Откриха процеп, достатъчен да пропусне среден на ръст човек. Отвъд него започваше тесен проход, изсечен в скалата, който няколко метра по-нататък се превръщаше в дупка, през която можеше да се мине само пълзешком. Мартин запали още една клечка и се наведе над нея. Дупката беше дълга десетина метра, след което правеше завой и изчезваше в мрака. Нямаше начин да разберат накъде води тя, но притокът на свеж въздух идваше именно от нея, а те не смееха да се върнат обратно в тъмния тунел. Мартин се промуши пръв, следван от президента.

След десет метра пълзене стигнаха до острия завой, преодоляха го с цената на доста усилия и продължиха напред. Така изминаха още трийсетина метра, после тясната дупка изведнъж започна да се разширява. Не след дълго се озоваха в пространство, което им позволяваше да се изправят в цял ръст. Светлината на поредната клечка кибрит показа, че се намират в стара минна галерия с ръждясали релси по средата. Нямаха друг избор, освен да поемат надясно, използвайки релсите за ориентир. Часовникът на Мартин показваше 15:24.

Седем минути по-късно, в 15:31, тунелът направи плавен завой наляво. В 15:37 планината беше разтърсена от мощна експлозия. Таванът на седем-осем метра зад тях се срути, галерията се напълни с облаци прах.

Двамата се проснаха на земята, страхувайки се дори да дишат. После, притиснали длани към носовете си, се надигнаха и, кашляйки и плюейки, продължиха по релсите, по които някога бяха минавали пълните с руда вагонетки.

Прахът се слегна някъде около 15:50. Те се изправиха и продължиха напред, крачейки един след друг.

В 16:32 доловиха звуците на капеща вода и се заковаха на място. Поредната клечка кибрит освети локва подпочвена вода, събрала се в непосредствена близост до пода на тунела. Вода за пиене, вода за измиване на праха от лицата и очите им.

— Ти си пръв, братовчеде — закашля се президентът.

— Че как иначе? — ухили се Мартин. — Някой простосмъртен трябва да опита преди краля!

Миг преди клечката да угасне, той успя да зърне усмивката на Харис. Шегата изведнъж ги разтовари от огромното напрежение, легнало върху плещите им. И това беше нещо.

Напиха се до насита, измиха се и седнаха да почиват.