Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (169)

169

Освиенцим, Полша, 11:40 сутринта

Заобиколен от охраната и следен от половин дузина телевизионни камери, президентът на Полша Роман Яницки крачеше по мрачните коридори на някогашния нацистки лагер на смъртта, начело на държавните глави на 26-те страни — членки на НАТО. Беше висок и строен, с тържествено и някак скръбно изражение.

Делегацията току-що беше преминала през входа на концлагера, над който висеше надписът Arbeit macht frei — „Трудът ни прави свободни“. После продължи покрай обраслите с трева и проядени от ръждата релси, по които пристигали влаковете с милиони евреи, обречени да загинат в пещите тук или в другите лагери наблизо — „Освиенцим-2“ и „Биркенау“. Държавните мъже мълчаливо оглеждаха газовите камери и крематориума със зеещи пещи и железни колички за извозване на труповете, после минаха и край дървените бараки, приютявали лагеристите и охранявани от безмилостните есесовци.

Джон Хенри Харис беше познатият на всички президент на Съединените щати: облечен в тъмносин костюм, с перука и без очила. Хап Даниълс беше на метър зад него. Харис крачеше редом с канцлера на Германия Ана Болен и президента на Франция Жак Жеру. Мислите му бяха изцяло заети от предстоящата реч, която щеше да произнесе от набързо скованата платформа пред мрачните редици на лагерните бараки.

11:50 сутринта

Таксито се промъкна през ограденото място за паркиране, задръстено от микробуси със сателитни чинии на покривите, и спря пред портала, предназначен за представителите на пресата. От него слезе мъж на средна възраст с костюм и вратовръзка, който спокойно се насочи към входа, охраняван от тежковъоръжени полски командоси и агенти на американските тайни служби.

— Виктор Янг от Асошиейтед Прес — представи се спокойно мъжът, подавайки на един от служителите служебна карта и американския си паспорт. — Името ми е в списъците.

Агентът на Сикрет Сървис внимателно ги разгледа, след което ги подаде на униформената служителка, която седеше зад дебелото блиндирано стъкло в малка кабина. Тя ги пое, потърси името в списъка, след което им направи фотокопия и ги подаде обратно.

— Всичко е наред.

Виктор прибра документите си и окачи на врата си специалния пропуск.

— Ръцете над главата, моля — пристъпи към него друг агент на Сикрет Сървис. Претърсването за оръжие беше бързо, но професионално. — Можете да влезете, сър.

— Благодаря — кимна Виктор и побърза да се подчини. Беше донякъде учуден от себе си, защото очакването на телефонния разговор с Ричард го беше изнервило до крайност, но сега, лице в лице с врага, поведението му беше ледено спокойно. Разбира се, те разчитаха на това качество, което заедно с отличните му снайперистки умения беше основната причина да го наемат.

11:52 сутринта

Никълъс Мартин се държеше на почетно разстояние от официалните лица и чакаше да стане един следобед, когато трябваше да започне речта на Харис. Около него се блъскаше тълпа от журналисти и официални гости, които търсеха по-добри места пред широкия дъгообразен подиум, на който щяха да се съберат световните лидери, за да чуят речта на президента на САЩ.

Прессекретарят на Белия дом Дик Грийн вече беше съобщил на колегите си от медиите, че в своята реч Харис ще даде обяснение за внезапната промяна на мястото на срещата, както и за „терористичната заплаха“, която го беше принудила да напусне хотела си в Мадрид и да остане на „неназовано място“ до днес.

Фактът, че речта и споменатите подробности щяха да бъдат предавани на живо от всички големи световни медии, усили още повече интереса към нея. Целият свят я очакваше с нетърпение и страх. Напрежението нарасна допълнително и от новината за извънредното заседание на американския Конгрес, което трябваше да започне в 7:00 сутринта вашингтонско време, свикано по изричното настояване на президента. Членовете на висшия законодателен орган на САЩ щяха да наблюдават на живо церемонията в Освиенцим с помощта на сателитна връзка и огромен плазмен екран, монтиран направо в залата. Извънредната сесия, ранният час на нейното откриване и нетърпящите отлагане факти, които президентът предстоеше да изнесе, нагнетяваха напрежението още повече.

11:55 сутринта

И Мартин подобно на президента беше облечен в тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка, намерени в последния момент. За щастие всичко му беше по мярка и той изглеждаше добре. На шията си носеше табелка за достъп като всички останали. За да не бъде разпознат, попадайки в обектива на нечия камера, косата му беше подстригана късо, а лицето му беше скрито зад тъмни очила с метални рамки, типични за агентите на Сикрет Сървис.

Мартин стоеше близо до подиума и наблюдаваше последните приготовления. Напрежението видимо нарастваше. Хората се оглеждаха за делегацията на държавните глави начело с президента на САЩ, която трябваше да се появи всеки момент. Мартин си беше избрал място непосредствено зад двайсетте реда сгъваеми столове, близо до телевизионните екипи, които проверяваха камерите си и изпробваха микрофоните, вече монтирани на сцената. На стотина метра по-нататък се виждаше служебният вход за журналисти, зад който бяха подредени микробусите със сателитни антени на покривите. Районът се охраняваше от полски командоси с кучета.

Мартин сложи длан над очите си и се огледа. Наблизо се виждаха няколко стари двуетажни постройки, на покривите на които бяха разположени двойки снайперисти. От мястото си не можеше да определи дали бяха поляци, американци или от силите на НАТО. Охраната беше навсякъде.

Той се обърна и започна да се отдалечава. Обзе го неприятното чувство за приближаваща опасност. Сцената беше изградена на три нива. На първото от тях президентът на Полша щеше да произнесе встъпително слово и да представи Харис. Той трябваше да бъде директно зад него в компанията на президента на Франция и канцлера на Германия. Редицата, в която щяха да бъдат подредени, го накара да си спомни за убийството на двама жокеи с един куршум, което беше станало само преди няколко дни в околностите на Париж.

Президентът му бе казал за заговора за убийството на държавните глави на Франция и Германия по време на срещата на НАТО. В главата му изплуваха гневните му думи, изречени непосредствено след смъртта на Фокс: Неговите планове не са мъртви, нито пък техните!

Президентът беше оцелял след многобройни премеждия, за да стигне дотук. И знаеше всичко. Опасност за живота му имаше въпреки извънредните мерки за сигурност на полските власти. Ако един точен стрелец е успял да улучи двама препускащи жокеи от разстояние стотина метра, какво му пречеше да го повтори и сега? Щеше да има достатъчно време, тъй като встъпителното слово на полския президент щеше да трае поне две-три минути. На всичкото отгоре мишената тук щеше да се състои от трима души, подредени един до друг в права линия.

Мартин бързо се огледа. Мястото на срещата беше оградено от стари сгради, между които се издигаха големи дървета. Веднага зад тях започваше гъста гора, подобна на гората в Шантили. Внезапно си спомни, че във Франция е била използвана пушка М-14 — същата, с която е било извършено и убийството на вашингтонската Юниън Стейшън. И в двата случая оръжието е било изоставено след стрелбата. Пушката беше не само мощна, но и изключително точна дори при стрелба от петстотин метра. Произведена в стотици хиляди екземпляра, тя беше едно от най-лесно достъпните оръжия на света. Погледна часовника си. Беше 11:54.

— Исусе Христе! — притеснено въздъхна той. Трябваше да открие Хап, при това веднага!