Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (117)

117

9:35 вечерта

Хектор и Хосе стъпиха на пода на тунела и включиха фенерчетата си. На двайсет метра над тях Амадо се плъзгаше по стръмен комин, помагайки на Мигел да спуснат долу и Хап. Бяха принудени да свалят импровизираната превръзка от раненото му рамо, а самият той неохотно глътна няколко хапчета, за да притъпи болката.

9:40 вечерта

Земята се разтресе, когато бяха на седем-осем метра от пода на галерията. Миг по-късно в ушите им разнесе гръмотевичен грохот на хеликоптер, който летеше на метри от планинските зъбери. Последва го втори, трети. След петото прелитане настъпи затишие.

— Още полиция? — попита Мигел и погледна надолу към Хап. — Или ЦРУ?

— Сикрет Сървис — хладно отвърна Даниълс. — Току-що докарани от Париж.

— Откъде знаеш?

— Такава ми е проклетата работа — да знам всичко! — троснато отвърна Хап. Беше силно обезпокоен от факта, че ще трябва да се изправят срещу толкова много добре тренирани агенти, дълбоко убедени в правотата на своята мисия. — На тяхно място и аз щях да ги повикам! — Наведе се напред и подвикна към Амадо: — Колко още?

— Малко — отвърна с крива усмивка Мигел. — Но напълно достатъчно, за да се пребием.

— Другия път да вземеш стълба!

9:43 вечерта

— Лазер! — дрезгаво прошепна Мартин и бързо дръпна президента към тъмната стена на тунела.

— Къде?

— Отпред.

— Нищо не виждам.

— Включи се само за миг. Или са направили грешка, или се надяват на късмет. Иначе не биха рискували да се издадат.

— Чуй това!

В далечината отново прозвуча приглушеният звук на пробиващи скалата машини.

— Май са по-близо! — прошепна президентът.

— Докарали са втора сонда.

Миг по-късно прозвуча ново бръмчене, още по-близо от предишните.

— И трета.

— Тези пред нас използват лазер — напрегнато прошепна Мартин. — Не знаем нито на какво разстояние са от нас, нито числеността им. Отзад също ни притискат. Само не ми стана ясно какво беше онова чукане — сякаш някой удря два камъка един в друг?

Президентът изведнъж вдигна над главата си късата тлееща факла. Приближи я до лицето на Мартин и се втренчи в него.

— Ти ми даде думата си, че ще се измъкнем оттук, за да мога да говоря пред конференцията в курорта Арагон. Нямам никакво намерение да се предавам точно сега! И настоявам да изпълниш обещанието си!

— Махни проклетата светлина от очите ми, господин президент! — отвърна с остър шепот Мартин.

Харис втренчено го изгледа, после свали факлата.

— Извинявай — промърмори той.

В далечния край на тунела отново проблесна червеникаво петънце, следвано от второ, трето. Продължителността им беше доста по-голяма. До слуха им достигна шум от приближаващи се стъпки, погълнат от пронизителния вой на сондата зад тях, който продължи необичайно дълго — може би повече от десет секунди, после изведнъж се усили и спря.

— Пробиха — прошепна президентът.

— Я ми дай това! — каза Мартин, грабна тлеещата факла от ръцете му и потегли обратно.

— Хей, къде отиваш?

— Да потърся помощ, братовчеде. Да потърся помощ.

9:45 вечерта

Мартин тичаше между разкривените релси, насочил факлата надолу. Окопитил се от изненадата, президентът хукна след него.

— На стотина метра оттук жарта леко потрепна — обясни, без да забавя крачка Мартин. — Съвсем леко, затова не обърнах внимание. Но това може да стане само при наличието на някакво течение. Може би ще открием някаква цепнатина в стената, в която да се скрием, докато онези с лазера минат покрай нас, а после отново ще поемем към дъното на тунела. Те са вътре, а това означава, че там има изход.

Зад тях се появи лазерен лъч, отблясъците заиграха по стените. От другата страна се разнесоха далечни гласове. Мартин пробяга още двайсетина метра и намали ход.

— Някъде тук беше — прошепна той и вдигна тлеещата дръжка към стените.

Нищо.

По тавана над главите заигра нов лазерен лъч. От другата страна се чуваше нарастващ тропот.

— Хайде! — напрегнато прошепна президентът.

— Не виждам нищо. Може би съм сбъркал.

Пламъчето се разгоря в мига, в който се обърна.

— Ето, това е!

Мартин се завъртя и насочи факлата към стената. Светлината стана малко по-силна. После я видяха: малка кръгла дупка в стената близо до пода, почти скрита от купчина стари траверси. Ширината й едва ли надвишаваше метър.

Мартин се наведе към нея, жарта се превърна в малък пламък.

Зад тях блесна нов лазерен лъч. Този път се задържа дълго, осветявайки голяма част от тунела. Тропотът на тичащи нозе от противоположната страна ставаше все по-отчетлив.

— Влизай! — заповяда Мартин.

Президентът се отпусна на четири крака и пропълзя в дупката. Мартин го последва.