Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (160)

160

9:19 сутринта

Хосе беше близо до авансцената. Вляво от него Мартин предпазливо се промъкваше към завързаните жени. В следващия миг зърна Бек, който пресичаше сцената към него, и бързо отстъпи назад. Но свещеникът спря и се обърна с лице към присъстващите.

— Само дребна повреда, приятели — обяви той. — Имайте малко търпение и всичко ще бъде наред.

Тълпата от около двеста човека изпусна колективна въздишка на недоволство.

— Хей, ти! — извика остър глас на испански.

Хосе рязко се завъртя. Двама монаси с черни роби изскочиха на сцената и бързо се насочиха към него.

— Кой си ти? — попита единият. — Какво правиш тук?

Хосе забеляза как Бек се обръща към тях и побърза да включи фенерчето си.

— От поддръжката съм — обясни на испански той. — Дойдох да установя повредата.

— Кой те изпрати? Как влезе в църквата?

Със зиг зауера в едната ръка и ножицата в другата, Мартин се плъзна по посока на огъня. Косата и дрехите му бяха напоени с вода. Три секунди му бяха достатъчни, за да стигне до жертвите. Деми беше на метър и половина вдясно, оттатък пламъците, а Кристина на приблизително същото разстояние вляво. И двете изглеждаха парализирани от силната топлина.

В дъното на сцената зърна Хосе, заобиколен от монасите. В следващия миг към тях се насочи и Бек. Едва направил няколко крачки, свещеникът спря и се обърна към пламъците. Очите му срещнаха тези на Мартин и в тях се появи огромно смайване. Оценил ситуацията за част от секундата, Бек рязко се обърна и изчезна.

Мартин напълни гърдите си с въздух, вдигна ръце пред главата си и скочи в огъня.

9:20 сутринта

Бек слезе от сцената, хукна по централната пътека и свърна в тесен коридор. Очевидно беше твърдо решен да довърши това, което едва беше започнало.

— Преподобни! — извика след него Лучана.

Той рязко се завъртя към жената, която беше на три-четири метра зад него.

— Информирай хората, че службата свърши. Спирането на тока би трябвало да е отключило вратите. Веднага да напуснат църквата и да се качат в автобусите. Монасите да не пускат никого обратно!

— Какво става?

— Двайсет плюс пет — отвърна Бек, обърна се и хукна по коридора.

Лучана моментално разбра какво беше станало и какво предстоеше да се случи. „Двайсет плюс пет“ означаваше двайсет и пет години от началото на строителството — на курортния комплекс, на шахтите, на еднорелсовия тунел, на подземните лаборатории, църквата и всичко останало. Фокс ги беше предупредил, че след изтичането на този срок всичко ще бъде унищожено.

А срокът изтичаше днес, именно на тази дата. Идваше краят. От гледна точка на Лучана това беше съвсем правилно, защото появата на Деми Пикар беше нужният сигнал. Неумиращата любов на това момиче към мъртвата му майка беше тяхното проклятие. Много по-тежко от това, което можеха да си представят. Но тя го разбра в мига, в който зърна лицето на Деми.

9:21 сутринта

— Деми, Деми! — разтърси я Мартин, опитвайки се да я извади от вцепенението. Клепачите й едва забележимо потрепнаха. — Всичко е наред, не мърдай! — бързо добави той и вдигна ножицата към дебелия колан, който пристягаше шията й към алдебарановия кръст. Лицето и ръцете му блестяха от пот, изгарящата топлина беше непоносима. Опитваше се да не диша.

— Не мърдай! — повтори той и натисна с ножицата. Нищо. Натисна още веднъж и този път зъбите захапаха. Кожата поддаде и главата на Деми безсилно клюмна напред. В следващия миг се изправи, клепачите й потрепнаха.

— Сеньор Мартин! — долетя гласът на Хосе някъде отвъд пламъците.

Той вдигна глава и видя как Лучана прекосява сцената и вика нещо към присъстващите.

После видя и двамата монаси, които изскочиха от огъня с автомати в ръце.

Бум! Бум!, изтрещя зиг зауерът. Лицето на първия монах експлодира, тялото му политна в пламъците.

Бум! Бум!

Вторият монах се олюля и изчезна.

Присъстващите нададоха дружен вик.

— Хосе! — изкрещя Мартин и светкавично преряза превръзките около китките и глезените на Деми. Коленете й се подгънаха и той бързо я подхвана, отдалечавайки я от кръста. Прегърна я през раменете, опитвайки се да я стабилизира. В следващия миг от пламъците изскочи Хосе. Косата и униформената му риза горяха.

Тресна автоматичен откос. Един куршум улучи ухото на Мартин, втори парна бузата му. Останалите свирнаха към кръста, към който допреди малко беше завързано тялото на Деми.

Бум! Бум!

Мартин стреляше напосоки през огъня. Лаят на автоматичното оръжие продължи, куршумите сякаш идваха от ада.

Бум! Бум!

Автоматът млъкна. Той рязко се завъртя и блъсна олюляващата се Деми по посока на Хосе.

— Върви! Бързо, бързо!

Момчето помъкна Деми през пламъците, а той се обърна и скочи към Кристина. В същия миг се задейства и най-вътрешният кръг на газовите дюзи и Мартин изведнъж се озова в центъра на огнения ад. Издаде нечовешки вик и посегна с ножицата, опитвайки се да улучи превръзките на младата жена.

След което изведнъж замръзна.

Главата на Кристина я нямаше, почти изцяло отнесена от куршумите. В следващия миг гъстата й черна коса пламна като факла. В рамките на една милисекунда очите му се изцъклиха от ужас. После се запали и неговата коса, а кожата на ръцете и лицето му бе обгорена. Обърна се и хукна обратно, напрягайки последните си сили.