Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (156)

156

— Тая няма да я бъде! — извика Мартин и скочи към вратата.

Хап го настигна на крачка от нея и го блъсна в стената.

— Не се и опитвай! — изсъска той. — Зърнат ли те тук, веднага ще разберат, че и президентът е някъде наблизо! Те знаят, че сте заедно. Вече те предупредих да изхвърлиш всички подобни глупости от главата си! Това е положението!

— Не! Няма да им позволя да изгорят жените живи! — Главата на Мартин рязко се извъртя към президента. — Кажи му да ме пусне! Веднага му кажи!

— По този въпрос президентът няма думата! — изръмжа Хап, продължавайки да го притиска към стената. — Аз съм се клел да го защитавам с всички сили! Без мое разрешение никой няма да мърда оттук!

От мониторите отново се разнесе монотонното пеене на монасите. Осем тъмни фигури се появиха на сцената и започнаха някакъв сложен ритуален танц, обикаляйки първо около Кристина, а след това и около Деми. Песнопението ту набираше сила, ту заглъхваше, създавайки високо емоционално напрежение.

— Хап, ти знаеш разположението на сградата — подхвърли президентът. — Знаеш откъде трябваше да вляза, за да стигна до вратичката зад олтара. Колко време ще е нужно на Мартин, за да стигне?

— Ако никой не му попречи, някъде около четирийсет секунди. Защо?

— Електрозахранването е там вътре — махна към стоманената врата Харис. — Ще дадем на Мартин четирийсет секунди, след което го изключваме. Това най-вероятно ще задейства аварийното осветление, но то едва ли се състои от повече от няколко лампи из коридорите. Главното помещение ще бъде затъмнено, ако не броим светлината на пламъците. В онзи склад видяхме фенерчета. Мартин ще вземе две. Ще отвори и ще излезе на сцената. Той е с униформата на градинар, ще бъде тъмно, никой няма да разбере какво става. Ще започне да се оглежда с фенерче в ръка, сякаш търси някаква повреда. После ще среже въжетата и ще изведе жените през същата врата зад олтара. Ще използва второто фенерче, за да ги преведе нагоре по стълбите към задния вход, през който влязохме тук. Ние ще бъдем там и ще ги чакаме. Цялата операция не трябва да отнеме повече от четири-пет минути.

— Вратите са заключени по електронен път, братовчеде — обади се Мартин.

— Според мен ще се отключат в момента, в който спре токът. Не биха рискували да вкарат в капан толкова много важни личности. Ако пожарникарите трябва да разбиват вратите, цялата им игра ще бъде разкрита. — Очите му се заковаха върху лицето на Хап. — Съгласен ли си?

— Забравете, господин президент! — отсече Хап. — Просто забравете!

— Съгласен ли си? — спокойно повтори Харис.

— За ключалките — да. Но за останалото не, категорично не!

— Те ще бъдат ужасно изненадани от изчезването на жените — продължи президентът, сякаш не беше чул думите му. — Ще настъпи суматоха, нещата едва ли ще се изяснят за няколко минути. През това време ние всички ще сме навън и ще действаме според обстоятелствата — или ще използваме количката за голф, или хеликоптера на Уди.

— Господин президент, не можем да рискуваме!

— Нямаме право на втори опит, Хап! — прекъсна го Харис. Каза го с онзи типичен за него тон, който недвусмислено сочеше, че вече е взел решение. — Кажи ми дали Мартин може да го направи, или не!

— Може би — неохотно отвърна шефът на охраната. — Но не сам. При наличието на внезапна тъмнина и бързи действия може и да се получи. Но трябва екип. Не сам човек, който познава разположението на сградата единствено от мониторите, и в никакъв случай Мартин. В момента, в който попадне под светлината на огъня, ще бъде разпознат от Бек. Монасите ще се втурнат срещу него, а останалите ще разберат, че вие сте някъде наблизо. Поемаме огромен риск, господин президент. Шансовете му едва ли са повече от един процент!

— Ние с Мартин вече бяхме сами в тъмните шахти. И там поехме огромни рискове, като шансовете ни бяха по-малко и от един процент. При изключено осветление и отключени врати имаме възможност да изберем времето за операцията, Хап. Всички заедно.

Хап стрелна с очи Мартин, изпусна въздуха от гърдите си и отстъпи.

— Добре — промърмори той, прекара пръсти през косата и мрачно повтори: — Добре.

Направи го заради конкретната ситуация, в която се намираха, а не защото мислеше за живота на жените. Още когато Харис подхвърли идеята за Уди, той започна да обмисля подобна възможност.

Президентът беше дяволски прав, когато спомена, че рано или късно ще трябва да се доверят и на други хора. Самият Хап нямаше никакво желание да го прави, но при тези обстоятелства едва ли имаше по-подходящ човек от Уди — ако не за друго, то поне заради пилотските му умения. Той действително можеше да приземи хеликоптера на малкия паркинг зад църквата. А при най-неблагоприятния сценарий — ако Уди все пак решеше да ги откара до летището, където чакаше самолетът на ЦРУ — двамата с Мартин бяха въоръжени и можеха да го принудят да кацне където му кажат.

Докато ситуацията тук не търпеше отлагане. По един или друг начин трябваше да излязат на паркинга, откъдето можеха да изпратят съобщение на Уди. Прекъсването на електрическия ток, което най-вероятно щеше да освободи и заключващите механизми, щеше да им даде свободата да изберат времето за своите действия, а не да чакат края на церемонията и онова, което щеше да се случи след нея.

Към това се прибавяше и сигурното объркване в храма, което щеше да настъпи след появата на Мартин. Той щеше да действа бързо и на тъмно, но основният му коз си оставаше изненадата. Вицепрезидентът, Бек, Лучана и всички останали щяха да бъдат вцепенени. Мартин може би щеше да изведе жените, може би не. Но объркването при всички случаи щеше да е налице. Именно то му даваше някакъв шанс да измъкне президента. Друг едва ли щеше да има.

Внезапно Хосе направи крачка напред и заговори бързо.

— Аз ще отида с мистър Мартин. Горе-долу разбрах за какво става дума. Двамата ще направим „екипа“, за който говори Хап.

Президентът го изслуша, усмихна се и преведе.

— Само ще се пречка, за бога! — простена Хап.

— Напротив, има всички шансове да им отклони вниманието — тръсна глава Мартин. — Той е испанец, носи униформа на градинар. Него ще го изпратим с фенерче на сцената. Ако някой започне да задава въпрос, той ще отговори, че е станала авария и търси начин да я отстрани. — Мартин замълча за момент, после добави: — Ще ми даде време, Хап. Трийсет секунди, минута — няма значение. При всички случаи ще ми стигнат, за да се промъкна отзад и да освободя жените.

— Тук си прав — съгласи се Хап.

Беше още един коз, който можеха да изиграят в тъмната църква. Коз, който щеше да увеличи суматохата, а заедно с нея и шансовете да измъкнат президента.

Харис тръсна глава и посочи металната врата в дъното на помещението.

— Отворете я да видим какво има вътре. Ако се наложи, разбийте я с куршуми, защото нямаме време!

Мартин измъкна пистолета, съблече ризата си и я уви около дулото като примитивен заглушител.

В същото време пеенето на монасите набра нова сила като прелюдия на нещо важно. От мъглата изскочиха ярки синкавочервени пламъци, присъстващите нададоха възбуден вик. Огнените езици бързо се насочиха към Деми и Кристина.

— О, не, за бога! — уплашено възкликна президентът.

На десетина монитори едновременно се появи Деми, която отчаяно се бореше с коланите, които стягаха ръцете и краката й към кръста на Алдебаран. Очите й с ужас гледаха огнената стена, която бързо я приближаваше.

— Волът беше лъжа! — изкрещя на Кристина тя. — Изиграха те! Излъгаха семейството ти! Всички семейства през вековете са били излъгани! Ти си убедена, че всичко това е част от някаква свещена религия! — Очите й се изместиха към възбуденото множество. — Да, но тази религия е тяхна, а не твоя!

Камерите се прехвърлиха на тържествуващо усмихнатата Лучана, която излезе на сцената с артистично вдигнати ръце и извика нещо на непознатия език. Присъстващите повториха думите й като омагьосани. С блеснали очи и силен глас Лучана отчетливо призова древните богове, после обви ръце около тялото си и бързо се оттегли в мъглата.

Секунда по-късно от същото място изплува някакъв призрак с черна роба, пристъпи към авансцената и вдигна глава. Бек.

Капеланът бавно вдигна ръце и започна да произнася напевни слова. Множеството унесено ги повтаряше. Темпото постепенно се ускори, храмът ехтеше от екзалтирани викове. Колосално, отлично режисирано представление, чието предназначение беше да възбуди публиката до крайност, да я превърне в едно цяло. Бек продължи в същия дух до момента, в който древната каменна структура започна да се тресе.

Сякаш се бяха прехвърлили в Древния Рим.

Или в нацистка Германия.