Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (38)

38

12:25 следобед

Никълъс Мартин чу стържещите звуци на спускащите се колесници. Десет минути по-късно самолетът се приземи на барселонското летище „Ел Прат“ и той закрачи към терминала. След още двайсет минути взе багажа си и се нареди на опашката за автобуса, който щеше да го отведе в центъра на града. По време на полета не престана да мисли за Мериман Фокс и Деми Пикар и си преповтаряше краткия разговор с Питър Фадън, който проведе от летището в Малта. Но сега насочи вниманието си изцяло към човека, който се нареди на опашката след него. Беше среден на ръст, бял, с прошарена коса, около четирийсетгодишен. Носеше слънчеви очила, беше с джинси и светложълта блуза с якичка, от рамото му небрежно висеше червена пътническа чанта. Приличаше на турист, който обича да пътува с минимално количество багаж. Беше абсолютно безличен и Мартин едва ли щеше да му обърна внимание, ако случайно не бе видял едва забележимото кимане, предназначено за младежа с джинсите и торбестото яке, който летя с него от Ла Валета до Рим и от Рим до Барселона. Сега младежът изчезна, а „туристът“ търпеливо чакаше на опашката за синия автобус, който щеше да ги отведе в Барселона. По всичко личеше, че двамата са получили задачата да го следят и си предават щафетата.

12:30 следобед

Преследвачът му зае място две седалки пред него, от другата страна на пътеката. Главата му беше извърната към прозореца. Мартин го наблюдава в продължение на цяла минута, след което се облегна на седалката и направи опит да се отпусне.

Беше петък, 7 април. Само преди два дни полицаи от Вашингтон безцеремонно го бяха качили на самолета за Лондон, където пристигна на следващия ден, четвъртък. Малко по-късно взе самолета за Малта, а тази сутрин, след снощния сблъсък с Мериман Фокс, набързо напусна острова и излетя за Барселона, закъдето беше заминала и Деми Пикар. Тези полети му дойдоха множко, защото беше спал малко и караше почти само на адреналин. Даваше си сметка, че трябва да внимава за психическото си състояние, защото лесно можеше да възприеме като чудовища малките и невинни животинки с рошава козина. Което означаваше, че може и да греши за мъжа с прошарената коса, тъмните очила и жълтата блуза, когото беше видял да кима на младежа с якето. Би могло да се окаже, че нито единият, нито другият имат нещо общо с него.

Мартин тръсна глава и насочи мислите си към телефонния разговор с Питър Фадън, когото хвана на лондонското летище на път за Варшава. Старши репортерът на „Уошингтън Поуст“ щеше да отразява предстоящата среща на НАТО в полската столица.

Мартин набързо му разказа за срещата си с Мериман Фокс в кафе „Триполи“. Не пропусна да подчертае как първоначалната любезност на белокосия доктор бързо се бе превърнала в гняв при въпроса за експериментите с бойни отровни вещества върху хора доста време след като ЮАР официално беше обявила, че е унищожила биологичните си оръжия. И как този гняв бе станал още по-силен, когато Мартин му бе подхвърлил за паметната записка на конгресмен Парсънс малко преди смъртта му, в която се намекваше за тайни консултации между Фокс и д-р Лорейн Стивънсън, а също така се поставяха под съмнение и показанията му пред подкомисията. Реакцията на Фокс беше яростна, подчерта Мартин. Той пламенно бе защитил истинността на показанията си и бе отрекъл да познава д-р Стивънсън. След което рязко бе прекъснал разговора и се бе оттеглил.

Накрая Мартин разказа на Фадън и за описанието на Каролайн на белокосия мъж с дълги и костеливи пръсти и ужасен палец с татуирано кръстче, който я беше прегледал в клиниката след инжекцията на д-р Стивънсън.

— Фокс не само има бяла коса, Питър! — разпалено беше завършил Мартин. — Той има и необичайно дълги пръсти, а на палеца му е татуиран кръст! Убеден съм, че познава доктор Стивънсън и има пръст в смъртта на Каролайн. А, и още нещо: когато разговарях с него, той вечеряше в компанията на Руфъс Бек, капелана на Конгреса.

— Бек ли? — изненада се Фадън.

— Изобщо не се опитаха да скрият близостта си. Фокс най-спокойно ме покани на среща в кафенето, в което вечеряше с Бек. Имай предвид, че той ме вземаше за представител на Бейкър.

— Нищо не разбирам — промърмори Фадън.

— Аз също. Според мен преподобният Бек и доктор Фокс би трябвало да са като олиото и водата.

— Но въпреки това не се притесняват да демонстрират близостта си пред представител на Подкомисията по разузнаване и борба с тероризма, пред която Фокс съвсем наскоро е давал показания.

— Давал е показания във връзка със строго секретно разследване на тази комисия, Питър! — поправи го Мартин.

След което му разказа и останалото: за френската фотожурналистка Деми Пикар, която също присъстваше на вечерята в кафе „Триполи“ и беше предупредила на четири очи Мартин „да се държи настрана, преди да е провалил всичко“; за внезапното отпътуване на преподобния Бек и д-р Фокс, последвани от Деми Пикар, която бе взела сутрешния полет за Барселона с резервация в хотел „Рехенте Мажестик“. Там, закъдето и самият той пътуваше в момента.

Обявяването на полета го накара да побърза.

— Имам една голяма молба, Питър! — натъртено рече той. — Опитай се да откриеш името на клиниката, в която е била закарана Каролайн Парсънс след инжекцията на доктор Стивънсън, преди да бъде прехвърлена в университетската болница „Джордж Уошингтън“. Би трябвало да е прекарала там няколко дни, което означава, че има диагноза, картон и лекуващ лекар.

Автобусът забави ход и Мартин вдигна глава. Мъжът с тъмните очила и жълтата блуза го наблюдаваше. Изненадан, той неопределено се усмихна и побърза да извърне глава към прозореца. Няколко минути по-късно автобусът спря на първата си спирка — Пласа Еспаня. Четирима от пътниците слязоха, качиха се трима нови и автобусът потегли. Не след дълго спряха на Гран Виа, после на Пласа Университат, където слязоха още трима пътници, натоварени с багаж. Мартин ги наблюдаваше внимателно, очаквайки да ги последва и неговият човек с прошарената коса и жълтата блуза. Но той не го стори и автобусът продължи пътя си.

Следващата спирка беше неговата. Разстоянието от Пласа Каталуня до хотел „Рехенте Мажестик“ щеше да измине пеша. Стана, свали раницата си и тръгна към изхода, хвърляйки бегъл поглед към неговия човек. Той си седеше кротко на мястото, скръстил ръце в скута си. Мартин слезе последен, заобиколи чакащите на спирката пътници и тръгна по „Рамбла де Каталуня“, която щеше да го изведе пред хотела. Миг по-късно големият автобус се плъзна покрай него и потъна в оживения трафик. Той направи още няколко крачки, после нещо го накара да спре и да се обърне. Мъжът с прошарената коса стоеше на спирката и гледаше след него.