Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (48)

48

7:40 вечерта

Сгушен във входа на магазин за домашни потреби, Джон Хенри Харис наблюдаваше момичето, което работеше на своя периметър от улицата. Беше руса, с бледа като порцелан кожа. Двайсетинагодишна, тя приличаше на скандинавка или германка, а може би и рускиня. Но националността беше без значение, важна беше професията й. Беше облечена с боди и къса, плътно прилепнала поличка, а начинът, по който се придвижваше между спрелите коли, недвусмислено сочеше, че срещу определена цена бе готова на всичко, което пожелаеше клиентът. Именно от това се нуждаеше в момента Джон Харис — някой да изпълнява желанията му, без да задава въпроси.

Той нямаше никаква представа къде се намира, с изключение на факта, че се бе отдалечил поне на десетина пресечки от гарата. Беше успял да се измъкне не през вътрешните шахти и служебни коридори на сградата, които се оказаха заключени или строго охранявани, а благодарение на едно колкото внезапно, толкова и рисковано начинание: бе запалил задната част на павилион за вестници близо до един от изходите. На военен език това се наричаше акция за отклоняване на вниманието. И тя бе проработила. Вниманието на служителите на испанските сили за сигурност, които проверяваха документите на изхода, беше отклонено за кратко както от пламъците, издигащи се над павилиона, така и от паниката, настъпила сред вече изнервените хора. Наблюдавайки отблизо действията на униформените служители на реда, Харис ги изчака да се втурнат към горящия павилион и светкавично се измъкна навън.

— Señorita — подвикна той в момента, в който трафикът се отпуши и момичето се оттегли на тротоара. Очите й го откриха в сянката на входа, на лицето й се появи усмивка.

— Se habla español? Говорите ли испански?

Силно се надяваше на утвърдителен отговор, защото никак не му се искаше да прибягва до английски.

— Да — кимна русокосата и се приближи към него.

— Бих искал да използвам част от времето ви — погледна я над очилата си той.

— С удоволствие — кимна с изкусителна усмивка тя и намести бодито си така, че да му покаже повече от гърдите.

— Не е това, което си мислите — тихо подхвърли той.

— Няма значение какво е, стига да носи пари.

— Чудесно — кимна той. — Чудесно.

7:55 вечерта

Таксито на Мартин безпроблемно си пробиваше път сред сравнително слабото улично движение. Пътуваха обратно към Готическия квартал, който той вече познаваше. Продължаваше да мисли за Деми. Безпокоеше го това, което вършеше тази жена, не знаеше дали да й вярва. Най-много го тревожеше фактът, че не бе вдигнала телефона въпреки предупреждението му, че ще я потърси по-късно. Поведението на Бек също беше любопитно — независимо от лошото си настроение в Малта той беше съумял да овладее нервите си и да я повика в Барселона, където двамата отново изглеждаха в отлични отношения. Мартин се опасяваше, че откровенията й за вещиците и знака на Алдебаран в ресторанта бяха предназначени да го заблудят и да го накарат да я остави на спокойствие, за да може да бъде до Бек по време на контактите му с Мериман Фокс. Тази мисъл го накара да се запита дали тримата пътници на таксито пред него не пътуват към катедралата за поредната среща с Фокс. И коя бе жената в черно?

8:07 вечерта

Усетил чуждо присъствие, Мартин вдигна глава и срещна очите на шофьора в огледалото за обратно виждане. Зяпаше го упорито и настойчиво. Обзе го тревожното чувство, че е попаднал в капан. През главата му мина мисълта, че този шофьор може би бе сменил Прошарения или пък бе човекът, алармиран от сервитьора в „Четирите котки“.

— Какво ме зяпаш? — враждебно попита той.

— Не говори английски добре — усмихна се шофьорът.

— Познаваш ли ме? — попита Мартин и заби пръст в гърдите си. Искаше да си изясни дали мъжът представлява опасност, за да може да реагира още преди да стигнат до катедралата.

— Si — изведнъж го разбра шофьорът и вдигна вечерния вестник от седалката до себе си. Беше прегънат на една от вътрешните страници. — Ти този самарянин, нали?

— Какво?! — зяпна от изненада Мартин. — Какви ги дрънкаш?

Човекът му подаде вестника. В центъра на прегънатата страница имаше негова снимка. Беше наведен над тялото на Клаус Мелцер на фона на камиона, който го беше блъснал.

Buen Samaritan a ningún extreme, hombre matado en calle, гласеше заглавието. Макар и да не знаеше испански, Мартин схвана смисъла — той е добрият самарянин, който обаче не може да помогне на мъртвия мъж.

— Да, аз съм този самарянин — кисело отвърна той, докато подаваше вестника обратно.

Явно някой от зяпачите го беше щракнал, може би за да продаде снимката на пресата. Слава богу, че не разполагаха с името му и нямаше коментар за инцидента. И че не го бяха хванали как измъква портфейла на жертвата. Но тревогата остана. Прибавена към истинското му име в хотелската регистрация, тази снимка правеше откриването му още по-лесно.

Таксито рязко увеличи скоростта си, зави в първата пресечка и се насочи към сърцето на Готическия квартал. Мартин едва сега започна да си дава сметка, че това не е просто туристическа атракция, а цял старинен квартал. Човек лесно можеше да се загуби в лабиринта от тесни улички и площади. Вероятно именно това се беше случило с Клаус Мелцер — чужденеца, който се беше опитал да избяга от преследвача си и се беше оказал на пътя на тежкия камион. Отново се запита защо Фокс или неизвестните работодатели на германския строителен инженер се бяха спрели именно на него, а не на местен човек. И защо Мелцер бе приел неблагодарната задача.

Минута по-късно таксито забави ход и спря. Шофьорът посочи към широкия площад с многобройни хотели и магазини, в дъното на който се издигаше внушителна каменна сграда с орнаменти по стените и сложна система от осветени кули и камбанарии, издигаща се високо във вечерното небе.

— Катедралата, сеньор — обяви той. — Катедралата на Барселона.