Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (148)

148

7:48 сутринта

Мартин измина последните петстотин метра с изключително внимание. Количката излезе от острия завой и между боровете се появи малка площадка за паркиране пред задния вход на църквата. Хап отново се обърна. Пътят зад тях беше пуст. Долу в гората им се наложи да чакат доста време, тъй като полицейските патрули не бързаха да приключат разговора. Когато най-сетне го сториха, Хап даде знак на Мартин и продължи да наблюдава пътя. Беше ясно, че ченгетата всеки момент можеха да се появят отново.

В момента, в който Мартин спря до трите църковни микробуса на паркинга, първите лъчи на слънцето окъпаха планинските върхове.

— Тези коли вероятно са на свещениците, които подготвят утринната служба — промърмори Хап. — Те трябва да са вътре, някъде около централния вход на храма. — Той огледа района за последен път и вдигна палец. Четиримата небрежно слязоха от електромобила, разтовариха вилите и кофите и ги подредиха край стената. Отстрани приличаха на обикновени работници, които се подготвят за новия ден.

Площадката беше разположена по-високо от главния вход на църквата и това им позволяваше да виждат всичко, което ставаше на големия паркинг и пътя, по който се стигаше до него.

— Дръж входа под око — промърмори Хап, взе бинокъла и се насочи към голям бор, кацнал на близката височинка. Виждаше се по-голямата част от долината и полицейските автомобили, охраняващи пътищата наоколо. Джиповете на испанските тайни служби заеха позиция зад лъскавите черни автобуси, пред които се виеше опашка от хора. На челото му се появиха недоумяващи бръчки.

— Пътниците на тези автобуси са с вечерно облекло — прошепна той. — Както мъжете, така и жените.

— Какво? — попита президентът, направи няколко крачки към него и пое бинокъла. — Официално облекло за неформална утринна служба? Ти беше ли уведомен за това?

— Не.

— Нещо не ми е ясно — поклати глава президентът.

— На мен също.

7:50 сутринта

Оставиха Хосе да почиства падналите листа от цветната леха пред вратата и едновременно с това да наблюдава околността и предпазливо се насочиха към задния вход на църквата.

Хап влезе пръв, огледа се и им направи знак да го последват по тесен каменен коридор. Вдясно се виждаше нещо като заседателна зала, а в дъното белееше каменна стълба, която очевидно водеше към същинската част на храма. От тясната вратичка до нея вероятно се излизаше на амвона, от който президентът трябваше да произнесе своята реч. Седем-осем метра по-нататък имаше още едно каменно стълбище, което водеше надолу, към избените помещения. Хап им направи знак да поемат по него. Там беше най-безопасното място да изчакат началото на службата.

Стълбището описваше плавен кръг, сякаш заобикаляше някаква овална конструкция в основите на храма. Доста любопитно архитектурно решение за толкова стара църква, независимо дали е била построена наново, или не. Президентът веднага го забеляза.

— В правоъгълна конструкция като тази не би трябвало да има кръгли стени — прошепна той.

— В предоставените ни архитектурни планове не беше отбелязано нищо подобно — отвърна Хап. — Хората от испанските тайни служби също не го споменаха.

Президентът поклати глава и продължи надолу. Не след дълго се озоваха в коридор, от двете страни на който имаше множество отворени врати към нормални по размер помещения. Тази в дъното беше затворена, а на нея си виждаше табелка с надпис „Тоалетни“.

— Кабинети, класни стаи, тоалетна — поясни Хап и рязко спря пред една от вратите. Пръстите му напипаха електрически ключ. — Влизаме тук!

Озоваха се в малък склад. На лавици от двете страни бяха струпани почистващи материали и пакети с тоалетна хартия. Насреща имаше инструменти и сечива: чукове, гаечни ключове, отвертки, клещи. На малко табло над работна маса висяха няколко очукани фенерчета, а в дъното бяха струпани няколко кашона с надписи Biblias Santas, в които очевидно се съхраняваха екземпляри на Библията.

Хап затвори вратата и погледна часовника си.

— Седем и петдесет и шест — каза той и вдигна глава към президента. — Не знам дали вашият приятел равин Азнар ще участва в службата, но тя при всички случаи трябва да започне най-късно в осем и десет — разбира се, ако автобусите дойдат дотогава и хората в тях заемат места в църквата. Испанските тайни служби ще я проверят преди това. Не искам да се качим горе, преди всички да заемат местата си и вратите да бъдат затворени. Може би ще успеем да се договорим с испанците, но по-вероятно е това да не стане, особено ако са получили своите заповеди от Мадрид. Тогава ще постъпят така, както и всички останали — ще ви изведат оттук с максимална бързина. Следователно е опасно да чакаме горе. След началото на службата ще намалят броя на полицаите в храма. Тогава ще се появим и ние.

— Но как ще разберем кога точно трябва да го направим? Не можем да изпратим наблюдател, включително и Хосе.

— В дъното на коридора се намира видеокабината. В нея са разположени мониторите на двайсет автоматични охранителни камери, монтирани както вътре, така и вън, около паркинга. Те са свързани и с централната охрана на курорта. Проблемът е там, че тази кабина е заключена. Но ако все пак успеем да проникнем в нея, ще можем да наблюдаваме всичко, което се случва в храма и около него.

— Значи трябва да опитаме.

— Ще отнеме време, господин президент. И няма гаранции, че ще я отворим. Ако някой ни засече в коридора, ще стане страшно.

— Същото ще се случи и ако някой дойде тук за ролка тоалетна хартия — възрази президентът, после се усмихна и посочи дрехата си. — Освен това аз съм точно като вас двамата и малкия Хосе отвън: един оплешивяващ работник.

7:58 сутринта

Кабината се намираше на двайсетина метра от склада, а металната й врата беше здраво заключена. На стената до нея имаше електронна клавиатура с процеп за магнитна карта.

Мартин облегна гръб на стената, вдигна пистолета и го насочи към основата на стълбището. Хап предпазливо завъртя топката на бравата. Не се случи нищо.

— Повечето от тези ключалки са оборудвани с мастър код, който позволява отваряне при спешни случаи — промърмори той. — Трябва да го открием.

Набра няколко цифри на клавиатурата и завъртя топката. Нищо. Набра други, но със същия успех. После прибягна до няколко по-дълги серии, но отново без резултат.

— Май трябва да се откажем — обърна се към президента той. — Ще се върнем обратно и ще изчисляваме времето по друг начин.

— Братовчеде — обади се Мартин. — Докато се изкачвахме насам, често поглеждах назад. От пътя се разкрива отлична гледка към долината и всички сгради. Вижда се дори планината, където бяхме снощи. В един момент ми хрумна да изтегля мислена линия между дъното на тунела с вагонетките и този хълм. Тя премина през лозята и сградите за поддръжка, опирайки в църквата като абсолютно права черта. Ако Фокс е прокопал онзи тунел едновременно с изграждането на курорта, пръстта от него би трябвало да се откара някъде. Тунелът е с дължина петнайсет-шестнайсет километра, а от края му дотук има още толкова. Ако човек се замисли, изкопаната пръст най-вероятно е била използвана за издигането на този хълм.

— Не разбирам накъде биеш.

— Ако съм прав, цялата тази дейност е била извършена от Фокс: тунелът с единичния релсов път, лабораториите, църквата, а може би и целият курорт. Всичко е било негова идея, построено е по неговите планове.

— И какво от това?

— Най-вероятно той е предал на когото трябва кодовете на отделните врати, но защо да товари и себе си с купища отделни карти, когато една би му свършила същата работа?

След тези думи Мартин измъкна от джоба си картата на Мериман Фокс и я прекара през процепа до вратата — така, както го беше правил при преодоляването на всички подземни препятствия.

Разнесе се остро изщракване. Мартин завъртя топката на бравата и вратата се отвори.

— По всичко личи, че сме имали твърде бегла идея за разностранните интереси на доктор Фокс — усмихна се той.