Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (22)

22

Испания, Коста Васка, нощен влак #00204

Сан Себастиан-Мадрид, 5:03 сутринта

— Виктор?

— Слушам те, Ричард.

— Събудих ли те?

— Не, чаках да се обадиш.

— Къде си в момента?

— Преди около половин час напуснахме гара „Медина дел Кампо“. Ще пристигнем в Мадрид в 7:35, на гара „Чамартин“.

— Като слезеш на гарата, ще вземеш метрото до гара „Аточа“, а оттам ще се придвижиш с такси до хотел „Уестин Палас“ на Пласа де лас Кортес, където има резервирана стая на твое име.

— Добре, Ричард.

— И още нещо, Виктор. Искам да се поразходиш из гара „Аточа“ и хубавичко да се огледаш. Там терористите взривиха няколко бомби, убиха сто деветдесет и един души и раниха почти хиляда и осемстотин. Искам да си представиш момента на експлозиите и това, което се е случило на толкова много хора. Искам да си представиш, че и ти си бил между тях. Ще го направиш ли, Виктор?

— Да, Ричард.

— Имаш ли въпроси?

— Не.

— Добре, отивай да почиваш. Ще ти се обадя по-късно.

Виктор остана дълго време неподвижен, заслушан в потракването на колелата по релсите. После вдигна глава и огледа първокласното купе с малък умивалник и леглото, застлано с чисти чаршафи. Само веднъж в живота си беше пътувал в първа класа и това стана вчера, когато взе влака от Париж до Хендайе на френско-испанската граница. „Уестин Палас“ в Мадрид беше първокласен хотел, също като „Булевард“ в Берлин. По всичко личеше, че след като беше застрелял онзи човек на Юниън Стейшън във Вашингтон, към него се отнасяха с много по-голямо уважение от преди.

Усмихна се на тази мисъл, после се изтегна на леглото и затвори очи. За пръв път от години се почувства оценен по достойнство. И животът му започна да придобива нов смисъл.

1:20 следобед

Президентът Джон Харис седеше до илюминатора по къси ръкави и наблюдаваше как Еър Форс-1 се плъзга над остров Корсика и се насочва към Испания, борейки се със силния насрещен вятър. Тази вечер му предстоеше официална вечеря с новоизбрания министър-председател на тази страна, на която щяха да присъстват и представители на деловите кръгове.

Сутринта беше закусвал с италианския премиер Алдо Висконти, а веднага след това произнесе реч пред парламента. Снощната официална вечеря с президента Марио Тонти в Палацо дел Квиринале премина в изключително сърдечна обстановка. Между двамата бързо се установиха приятелски отношения и в края на вечерята Харис покани колегата си да го посети в ранчото му в Калифорния. Тонти ентусиазирано прие. Поканата беше важна и в политическо отношение, тъй като въпреки сериозната загриженост на италианската общественост по отношение на американската политика в Близкия изток Тонти не се поколеба да заяви, че САЩ имат верен европейски съюзник в лицето на неговата страна.

Тази сутрин в същото го увери и министър-председателят Висконти. Той беше много благодарен за подкрепата на двамата, която дойде точно навреме след безрезултатните посещения в Париж и Берлин. Но именно резервираността на лидерите на Франция и Германия не излизаше от главата му. Вече се беше отказал от идеята да обсъди предложението на Джейк Лоу и Джеймс Маршъл с държавния секретар Чаплин и министъра на отбраната Лангдън, защото така би отклонил вниманието им от целите на настоящата обиколка.

Освен това, колкото и стряскащо да бе всъщност, предложението бе подновено. Рано сутринта Лоу отлетя за Мадрид, за да подготви персонала на американското посолство и да контролира действията на агентите на Сикрет Сървис, които трябваше да осигурят безопасността на хотел „Риц“ — временната резиденция на американския президент. Маршъл пък остана в Рим, където трябваше да довърши преговорите със своя италиански колега.

Харис се облегна назад и замислено разклати чашата с портокалов сок в ръцете си. Какво беше сбъркал в преценката си за Лоу и Маршъл? Нима у тях имаше нещо непознато, което им позволяваше да обсъждат толкова абсурдни идеи? После изведнъж си спомни, че Том Кърън беше позвънил на Джейк, докато колоната автомобили прекосяваше Берлин. Именно той му бе съобщил за убийството на Лорейн Стивънсън, личния лекар на Каролайн Парсънс. Стреснат и дълбоко разстроен от новината, Харис се беше обърнал към Джейк Лоу с въпроса: Какво става? Нима е възможно толкова хора, които са свързани помежду си, да загинат за толкова кратко време?

— Трагично съвпадение, господин президент — беше отвърнал Лоу.

— Наистина ли мислиш така?

— Какво друго може да бъде?

Може би е прав, въздъхна Харис. Може би наистина ставаше въпрос за трагично съвпадение. Но можеше и да се окаже нещо друго, особено в светлината на разговора за евентуалните политически убийства. Тази мисъл го накара бързо да натисне бутона за вътрешна връзка, прикрепен към ръкава на ризата му.

— Слушам, господин президент — отговори гласът на началник-кабинета.

— Том, моля те, предай на Хап Даниълс да дойде при мен. Искам да обсъдим някои процедури в Мадрид.

— Веднага, сър.

Пет секунди по-късно вратата се отвори и в кабинета влезе четирийсет и три годишният командир на личната президентска охрана.

— Викали сте ме, господин президент.

— Влез, Хап — покани го с жест Харис. — И затвори вратата след себе си.