Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (8)

8

2:05 следобед

Изправен до прозореца на наскоро наетия офис в Националния музей на пощите, Виктор гледаше към оживената Юниън Стейшън. От мястото му добре се виждаше дългата редица от таксита, които сваляха или качваха пътниците на железопътната компания „Амтрак“.

— Виктор — прошепна тих глас в слушалката му.

— Слушам те, Ричард — отвърна в микрофона на ревера си той.

— Време е.

— Знам.

По външен вид Виктор не се отличаваше с нищо от всеки мъж на средна възраст. Четирийсет и седем годишен, той бе разведен и плешив, леко понапълнял в кръста, а костюмът му не можеше да се нарече скъп, което още по-малко важеше за черните износени мокасини. На ръцете си носеше кремави хирургически ръкавици, които можеха да се купят във всяка аптека.

Той остана още миг пред прозореца, после бавно се обърна към бюрото — от хромиран метал, с празни чекмеджета, също като лавиците на отсрещната стена. В кошчето за отпадъци под бюрото мътно проблясваха две кръгли парчета стъкло с диаметър около пет сантиметра, които той беше изрязал от прозореца петнайсетина минути по-рано.

— Две минути, Виктор — предупреди го с равен глас Ричард.

— Експрес „Ачела“ номер 2109 е потеглил от Ню Йорк в 11:00. Движи се със седем минути закъснение и ще пристигне на Юниън Стейшън в един и четирийсет и седем.

След тези думи Виктор заобиколи бюрото и се насочи към полуавтоматичната пушка с телескопичен мерник и дълъг заглушител, монтирана върху трикрака стойка.

— Влакът пристигна.

— Благодаря, Ричард.

— Помниш ли как изглежда?

— Да, Ричард. Помня снимката му.

— Деветдесет секунди.

Виктор вдигна триножника и го постави пред прозореца. Дулото на пушката се настани в средата на кръглата дупка в стъклото.

— Една минута.

Виктор спокойно се наведе над мерника. Кръстчето беше заковано върху главния вход на Юниън Стейшън, през който течеше пълноводният поток на току-що пристигналите пътници. Мерникът помръдна нагоре-надолу, търсейки жертвата си.

— Излиза, Виктор. Ще го видиш всеки момент.

— Вече го виждам, Ричард.

Мерникът се закова върху мургав 25-годишен младеж, облечен с джинси и яке на „Янкис“, който гледаше към стоянката за таксита.

— Мишената е твоя, Виктор.

— Благодаря, Ричард.

Дясната му ръка се плъзна по приклада, вдигна предпазителя и се насочи към спусъка. Скрит под плътната ръкавица, показалецът му се уви около него като пъргаво змийче. Мъжът с якето на „Янкис“ се насочи към близкото такси, показалецът на Виктор леко натисна спусъка. Разнесе се тихо изпукване, после още едно.

Улучен от първия куршум, мургавият мъж се хвана за гърлото. Вторият пръсна сърцето му.

— Готово, Ричард.

— Благодаря ти, Виктор.

Виктор спокойно прекоси стаята, отключи вратата и излезе в коридора. Сам, без да носи нищо със себе си. Нито пушката на триножника, нито кръглото парче стъкло, нито инструмента, с който го беше изрязал. Измина двайсетина крачки по коридора, от двете страни на който се виждаха вратите на други офиси под наем. Достигна аварийното стълбище, спусна се два етажа надолу и излезе на улицата, където го чакаше оранжев микробус с избелял надпис „Районна хладилна служба“. Той отвори задната врата и се отпусна на пода. Микробусът рязко потегли.

— Наред ли е всичко, Виктор? — попита от мястото на шофьора Ричард.

— Да, всичко е наред.

Микробусът зави в пресечката.

— Виктор?

Гласът на Ричард беше все така спокоен и равен, вдъхващ доверие.

— Да, Ричард?

След близо четиринайсет месеца заедно, гласът на Виктор прозвуча по същия начин. Спокоен, изпълнен с доверие, целенасочен. Беше готов да изпълни всяко желание на Ричард.

— Отиваш на международното летище „Дълес“. Срещу теб има куфар, в който ще намериш два чифта дрехи, тоалетни принадлежности, паспорт, кредитна карта на твое име, хиляда и двеста евро в брой и резервация за полет 039 на „Ер Франс“ до Париж. Ще бъдеш там в шест и половина сутринта и ще използваш връзката за полета до Берлин. Като пристигнеш, ще наемеш стая в хотел „Булевард“ на Курфюрстендам и ще чакаш инструкции. Имаш ли въпроси, Виктор?

— Не, Ричард.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

— Добре, Виктор. Много добре.