Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (142)

142

5:40 сутринта

След пет минути Мартин щеше да събуди Хап. Той си даваше сметка, че трябва много да внимава, защото, ако се отпусне и задреме, най-вероятно щяха да останат тук през целия ден, потънали в непробуден сън. Ангажира мислите си с подробности от несвършената работа по проекта „Банфийлд“ в Манчестър. После се запита къде е Деми. Какво се криеше зад желанието й да ги свърже с Мериман Фокс? Беше почти сигурен, че младата жена не е имала никаква представа за експериментите на Фокс и за заговора срещу президента. За последен път я бе видял в ресторанта към манастира, в компанията на Фокс, Бек и Лучана, но когато двамата с президента се върнаха обратно, Фокс вече беше сам. Това означаваше, че тя се беше оттеглила с другите двама, но по каква причина? Може би им беше казала истината за сестра си и огромното си желание да я открие.

5:44 сутринта

— Братовчеде!

Мартин стреснато вдигна глава. Президентът се беше надвесил над него. Брадясалото му лице изглеждаше още по-изпито и уморено.

— Знам, че Хап трябва да поеме дежурството — тихо рече той. — Но си мисля, че е по-добре да го оставим да поспи, защото е на ръба на изтощението. А и ти трябва да подремнеш.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— А това искаш ли го? — вдигна зиг зауера Мартин.

— Да.

— Много ти благодаря.

— Хайде, спи — усмихна се Харис. — Не губи скъпоценни минути.

— Важното е ти да не заспиш.

— Няма. Трябва да репетирам речта си.