Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (106)

106

Църквата в недрата на планината, 5:55 следобед

Стаята на Деми наподобяваше манастирска килия — малка, обзаведена само с най-необходимото. До вратата имаше тоалетна масичка, върху която бяха поставени леген и ръчно огледало, вдясно от него се виждаше малък скрин със сгъваем плот. През тясното прозорче под тавана нахлуваше слаба светлина — колкото да покаже, че навън все още е ден. Тясното легло беше твърдо, без чаршафи. Имаше само възглавница и две сгънати одеяла. Тя остави върху него двата фотоапарата и малкия сак, в който беше натикала найлоновия несесер с тоалетните си принадлежности, няколко резервни флашпамети, зарядното устройство за цифровия канон и десетина филмчета за 35-милиметровия никон. Това, което липсваше и което беше сигурна, че е взела на излизане от хотел „Рехенте Мажестик“, защото го бе видяла при пристигането си в „Монсерат“, беше мобилният й телефон. Явно беше изчезнал някъде по пътя, лишавайки я от всякаква връзка с външния свят.

Съвсем умишлено, разбира се. Отнемането на мобилния й телефон беше акт, който само преди броени часове щеше да й напомни за предупрежденията на баща й и Джакомо Гела и да пробуди страховете й, свързани с монасите пазачи, крайната изолация на църквата и начина, по който я бяха дрогирали, преди да я доведат тук.

Но сега беше друго: изчезването на телефона усили нейната решителност и изостри възприятията й. То й напомни, че вече е съвсем близо до финала на едно отчайващо дълго и почти невъзможно търсене, на което беше посветила живота си. Напомни й за мълчаливата клетва пред отдавна изгубената й майка, че ще го завърши на всяка цена, без оглед на последиците. Страхът и заплахата от насилие нямаше да я спрат. Не тук, не сега.

Още повече че не беше проявила тотална небрежност, напротив — беше се опитала да предвиди нещата и да вземе съответните мерки. Под ризата си имаше специален колан от мека изкуствена материя, който на практика представляваше малка чантичка за смартфона й — комбинация между фотоапарат и мобилен телефон с широколентов обхват и специален софтуер, позволяващ безжична връзка с цифровия канон и автоматично прехвърляне на снимки директно в парижкия й уебсайт. Деми вече се беше възползвала от него в Европа и САЩ, а съвсем неотдавна — в Малта и Барселона — отново беше прибягнала до услугите му. Тук основното й безпокойство беше свързано с обхвата, но то се разсея в момента, в който видя как Бек използва мобилния си телефон под високите сводове на храма. Обхват имаше, а това означаваше, че всичко, което заснеме, ще бъде прехвърлено в Париж в рамките на няколко милисекунди.

За проба тя направи една снимка на стаята, прехвърли я в уебсайта, след което извади смартфона и набра домашния си номер. Връзката беше установена за миг и на екрана се появи току-що изпратената снимка. Системата работеше перфектно.

Реши да изпрати още една снимка, просто за всеки случай, но в същия момент на вратата се почука.

— Кой е? — стреснато попита тя.

— Кристина.

— Момент.

Деми бързо пъхна апарата в колана под ризата си и отиде да отвори.

— Почина ли си? — любезно се усмихна Кристина.

— Да, благодаря. Моля, заповядай.

Младата жена все още беше облечена в дългата бяла роба, с която се появи в църквата. През ръката й беше прехвърлена друга подобна, но не бяла, а тъмночервена.

— За теб е — подаде й я тя. — Облечи я довечера.

— Довечера?

— Да.

— Какво ще се случи довечера?

— Началото на безкрая.

— Не те разбирам.

— Ти ще бъдеш… — Кристина прехапа устни и се обърна към вратата. — Ще дойда да те взема след един час.

— Чакай малко! Може ли да ти направя една снимка?

— Сега ли? Добре.

Деми се обърна и вдигна фотоапаратите от леглото. Три минути по-късно разполагаше с пълен набор от снимки на Кристина с бялата роба, заснета на фона на малката стаичка. Половината от тях бяха направени с 35-милиметровия никон, а останалите — с цифровия канон. Те бяха съхранени в апаратите и едновременно с това заминаха за парижкия й уебсайт.

— Това ли беше? — попита с топлата си усмивка Кристина.

— Да, благодаря ти.

Кристина замълча и я погледна. В очите й се четеше напрежение, сякаш искаше да проникне до дъното на душата на гостенката по свои, дълбоко лични причини. В следващия миг напрежението изчезна, тя отново се усмихна и тръгна към вратата.

— Ще се видим след час.

Деми затвори след нея, облегна се на вратата и направи опит да прогони хладните тръпки, които пробягаха по тялото й. Само веднъж през живота си беше виждала изражението, появило се преди секунди в очите на Кристина.

Само веднъж. В очите на майка й на онази единствена снимка, направена броени дни преди изчезването й. Едно много особено изражение в кафявите й очи, които много приличаха на тези на Кристина — напрегнато, но едновременно с това замислено и невероятно спокойно. Кристина беше на двайсет и три — точно на толкова бе и майка й, преди да изчезне.