Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (30)

30

Мадрид, хотел „Риц“, 1:25 сутринта

Джейк Лоу вдигна слушалката в тъмното. Лежеше в стаята си на четвъртия етаж, определен за американската правителствена делегация.

— Да — промърмори той, надигайки се на лакът.

— Един комар трябва да бъде размазан — каза спокоен женски глас. — Името му е Никълъс Мартин, представя се за сътрудник на конгресмен Бейкър. Не зная как ни е открил, но задаваше много „компетентни“ въпроси. Същият беше край леглото на мисис Парсънс в последните часове от живота й.

— Да, знам това.

— Преди да изпратим унищожителя, искам да разбера за кого работи този човек, какво знае и има ли съучастници.

— Къде е той в момента? — попита Лоу.

— В Малта. Хотел „Кастиле“.

— Кога тръгвате?

— Скоро.

— Добре, ще поддържаме връзка.

В слушалката се чу сигналът за свободно. Лоу се поколеба за момент, после запали нощната лампа и включи своето блекбъри. Обаждането беше по една от обезопасените линии, а гласът беше дигитално модулиран, без възможност да бъде идентифициран. Само един човек разполагаше с необходимата техника и съответния код: Мериман Фокс.

Ла Валета, Малта, Британският хотел, 6:45 сутринта

— След пет минути, моля! — дрезгаво извика Деми Пикар в отговор на почукването на вратата. Закопча последното копче на раираната риза с мъжка кройка, затегна плетения кожен колан на бежовите си панталони и ловко щракна клипсовете на златните обеци.

Почукването прозвуча отново. Тя въздъхна и тръгна към вратата.

— Казах ви да дойдете след пет…

Не довърши изречението си, очите й се разшириха от учудване.

На прага стоеше Никълъс Мартин.

— Очаквах пиколото! — моментално се овладя Деми, използвайки острия тон от предишната вечер. После се завъртя и извади тъмносин блейзър от гардероба. Пълният куфар лежеше отворен на леглото, до него се виждаше кутията с фотоапарата.

— Заминавате — рече Мартин.

— Като всички останали — благодарение на вас.

— На мен?

— Точно така! — мрачно го изгледа тя.

— А кои са „всички останали“?

— Доктор Фокс замина рано сутринта, последван малко по-късно и от преподобния Бек и Кристина.

— Закъде отпътуваха?

— Не знам. Преподобният Бек беше пъхнал кратка бележка под вратата ми. В нея съобщаваше, че са го извикали по спешност, а пътуването ни до Балканите се отменя.

— А другите двама?

— Позвъних на Кристина да я попитам какво става, но от рецепцията казаха, че тя вече е напуснала хотела. — Деми се шмугна в банята и миг по-късно се появи отново с тоалетна чантичка в ръце. — Звъннах и в дома на Фокс. Икономката му каза, че и той е заминал. — Тоалетната чантичка влезе в куфара, ципът изсъска.

— А вие нямате представа къде изчезнаха тези хора, а?

— Нямам! — сопнато отвърна тя.

На прага се появи носач в униформа.

— Вземете само куфара — разпореди се Деми, докато обличаше блейзъра, после преметна чантичката си през рамо и взе фотоапарата. — Сбогом, мистър Мартин!

— Хей, почакайте! — извика Мартин и се втурна след нея.

Четирийсет секунди по-късно Деми, Мартин и носачът се озоваха в асансьора. Деми гледаше в пода, а Мартин — в нея. Така изтече цяла минута, по време на която кабината спря на два пъти, за да поеме още трима пътници. Вратата най-после се плъзна встрани и Деми първа се озова във фоайето. Мартин изравни крачка с нея.

— Какво означаваше това „ще провалите всичко“?

— Не мислите ли, че вече е късно за обяснения? — стрелна го с поглед тя.

— Добре, сменяме темата. Кои са „вещиците“?

Деми продължи напред, без да отговаря.

— Какви вещици? — не се отказваше той. — Какво значи това?

Тя продължаваше да мълчи. Мартин й даде аванс от три крачки, спря и хвана ръката й.

— Моля ви, важно е!

— Какво си въобразявате, че правите? — гневно изсъска тя.

— Първо ви моля да се държите възпитано.

— А искате ли да повикам полицията? — попита тя и кимна към двамата мъже с ботуши и черни униформи, яхнали мотоциклетите си пред входа.

Мартин бавно пусна ръката й. Тя го изгледа сърдито, после се обърна и се насочи към улицата. Преди да излезе, спря на рецепцията и размени няколко думи с мустакатия служител зад гишето. Човекът се усмихна, извади някакъв плик и й го подаде. Тя му благодари, хвърли кос поглед към Мартин и последва носача към чакащото пред входа такси. След секунда вече я нямаше.