Тери Хейс
Аз съм пилигрим (99)

34.

Скоро след като нашите осем агенти слязоха на кея, започнаха да прииждат пируващите. Никой не искаше да закъснява за това парти. Мнозинството пристигна по суша и се спусна долу, до развалините, с помощта на специални въжета и стълби. Мацките закачаха дамските си чанти и мобилните си телефони на шията и се спускаха, с поли вдигнати до задника, като полагаха всички усилия да запазят равновесие и някакво достойнство. Разбира се, долу вече имаше тип с фенер, който показваше най-сензационното бельо за забавление на вече пристигналите. Ако се съдеше по честите изблици на див възторг, изненадващо много жени бяха излезли да се забавляват без никакво бельо.

От време на време някой млад тип се отказваше от бавното спускане, грабваше въже и политаше в пространството. Реших, че повечето от онези, които се спускат на рапел, са били наркомани — достатъчно друсани, за да не им пука особено за собствената им безопасност. Поне десетина пъти видях да се удрят в скалата, да падат долу тежко, после веднага да скачат, да си пляскат ръцете и да палят поредния джойнт. А някои твърдят, че дрогата не увреждала мозъка.

Идеята за купона в Бодрум — и огромните печалби, които генерира — била на един германски младеж с раница, тоест туристче. Попаднал в Бодрум, чул за руините и тръгнал с мотоциклет скутер да снима луната през Вратата за никъде. Някъде в хаотичното си минало обаче все пак бил учил две години океанология в Америка, преди да отпадне, така че си спомнял достатъчно, за да си даде сметка, че няколко пъти годишно руините няма да са толкова живописни — когато приливът е най-висок.

Това обаче означавало, че при най-силните отливи доста голяма част от стария град ще се появи от водата. Най-напред голямата мраморна платформа — някога под на величествена обществена сграда. И решил, че от нея става страхотен дансинг.

Два месеца по-късно, след като проучил графиките на приливите и с акваланг проверил дълбочините, с няколко приятели докарали на скалите горе генератори, спуснали кабели, за да направят светлинно шоу долу, закотвили отпред лодки с високоговорители. Направили вратички в оградата, спуснали стълби и въжета по скалите, така че клиентите да могат да слизат, и сложили на всяка врата по една горила, за да събира входните такси.

Хората плащали с удоволствие. Къде другаде по земята можело да се веселиш в океана на звездна светлина, да се друсаш сред антични руини и да танцуваш на лобното място на двайсет хиляди души?

Вечерта, когато видях това нещо, ежегодният купон беше огромен и още по-странен. Вече имаше десет лодки с високоговорители, закотвени в полукръга от скали, които ги защитаваха от вълнението. На най-голямата от тях, застанал на платформа подобна на ешафод, като цирк-майстор в някакъв футуристичен цирк, стоеше диджей, известен като Химическия Али. Момчета в скалите пускаха театрален дим и Вратата за никъде сякаш плуваше сред облак. След това пускаха лазери и стробоскопи.

В центъра на този вихър няколко души от охраната спуснаха стоманен трап от основата на скалите до появилата се малко преди това мраморна платформа с нейните четири счупени колони. Музиката се усили страховито, стана толкова силна, че да я пипнеш, и първите купонджии — предвождани от десетина модни откачалки — минаха по трапа и стъпиха на мрамора, по който от две хиляди години не беше ходил никой. Е, не чак от две хиляди — от партито предишната година.

При тази силна музика, кулите от светлини, лазерите, танцуващите силуети на площадката, дима, от който белееше всичко и Вратата за никъде увисваше ефимерна и мистериозна над водата, не беше трудно да повярваш, че ако някога мъртвите станат от гробовете, ще е в нощ като тази.

Е, един от живите мъртви се появи — макар и да не го знаеше още. Пристигна с една от десетките големи яхти, които се промушиха през мъглата и пуснаха котва до лодките с високоговорители.

Стрелците, наблюдателите и охраната на Дивизията бяха по местата си, готови.

След като слязоха от лодката си и я изпратиха да чака в тъмнината край брега, те сложиха невидимите слушалки в ушите си и наместиха микрофоните на реверите си, изчакаха тълпата да нарасне и да започне хаосът. А след като се увериха, че никой не ги е забелязал, се сляха с множеството, разделиха се и заеха предварително определените позиции.

Най-важната роля беше на трийсет и четири годишен чернокож тип, който беше един от най-забавните и умни хора на света. Както всички нас, когато се присъедини към групата, той прие друго име — нарече се Маккинли Уотърс, на Мъди Уотърс, великия блус певец от Делтата. Всеки, който познаваше Мак и бе чувал как пее „Миднайт Спешъл“, се чудеше защо си губи времето да работи за разузнаването.

Мак беше главният стрелец, позициониран в малка кухина близо до ръба на скалата. Карабината му вече беше сглобена и скрита в тъмнината до него, а той отпиваше чай от бутилка „Джак Даниълс“ — за околните беше просто тип, който се налива, докато чака тълпата да се разчисти, за да може да се спусне долу.

Малко по-нататък по ръба на ската, в сянката под няколко изкривени дървета, беше резервният снайперист — тип на име Грийнбърг, който не криеше намерението си да се ожени за богата жена. Въртеше се наоколо с още двама други — група бели младежи се чудят дали да платят парите за вход и да се спуснат по скалите, или не. Всъщност другите двама бяха наблюдатели — освен да открият Финли, работата им беше да предупреждават снайперистите, ако се появи някаква заплаха, която е извън полезрението им.

Аз бях на скалистия бряг, до наетия ван. Случи се така, че виждах най-добре от всички целия екип и позициите на членовете му. Заради това видях и вълната на възбуда, която мина през екипа, когато Финли се появи според очакванията — след още няколко минути щеше да премине през истинската Врата за никъде.

Хората от охраната му, до един бивши служители на КГБ, се появиха на задната палуба на яхтата, вдигнаха бинокли, огледаха скалите, малкия плаж и дансинга.

Едва след като дадоха знак, че всичко е наред, отвътре се появиха хора — група млади жени, облечени смъртоносно в „Шанел“ и „Гучи“. Изчакаха на палубата, докато спуснат моторница, която да ги закара направо на дансинга.

Видях как Мак остави бутилката и плъзна ръка към тъмнината. Очакваше Финли да се появи и искаше да е готов. Двамата наблюдатели — обезпокоени от надигащия се облак дим — се отдалечиха от Грийнбърг, за да са сигурни, че ще виждат по-добре. Един от спасителите приближи през паркинга и се насочи към оградата, готов да стреля по всеки. Чух в слушалката си тримата, които бяха долу, до водата — трети стрелец и резерва, ако случайно започне престрелка с горилите на Финли — да говорят с Контрол. Той беше на лодката, с която пристигна екипът, и се осведомяваше за обстановката — не попита единствено мен. Знаехме, че сме по местата си, готови да стреляме.

Никой от нас обаче не знаеше, че друга група мъже, на друга лодка, с изгасени сигнални светлини, също проявява сериозен интерес към случващото се на брега. Прикрита зад кълбата дим и големите туловища на закотвените яхти, тяхната скромна по размери лодка беше на практика невидима. Същевременно хората на борда имаха чудесна видимост — да не говорим, че разполагаха и с военни очила за нощно виждане.

Очилата били осигурени от шефа на охраната на Финли, който не смятал, че пътуването до Бодрум е увеселителна разходка. За да подобри защитата, наел командоси — на свободна практика, но от най-добрите в бизнеса, — които да пътуват отделно до Бодрум. Получили инструкции по телефона, при пристигането им ги очаквал контейнер с оборудване и стояли два дни без работа, преди да им кажат да се качват на лодката, която е уредена за тях.

Тъкмо тази лодка беше закотвена в тъмнината.

От нея наемниците видели Финли да излиза от бронираната кабина и да се приближава до младите жени. Ние също го видяхме, от скалата. Мак остави мишената да направи две крачки — за да е сигурен, че горилите до руснака няма да го дръпнат назад, преди да има време за втори изстрел, ако такъв се наложи. Пръстът му беше на спусъка, когато нашият човек до него му даде предупредителен знак.

След миг друг облак дим щеше да скрие целта. Грийнбърг го видя и се приготви, за да стреля при нужда. Мак обаче погледна облака, реши, че няма време, прицели се бързо и стреля. Никой не чу чаткането на карабината, заради гърмящата музика. Куршумът улучи Финли, но беше изстрелян прибързано и вместо да пробие голяма дупка в челото му и да пръсне мозъка му, попадна по-ниско.

Той се строполи на палубата, след като парче от врата му се залепи за роклята „Гучи“ зад него. Още беше жив, гърчеше се, но Мак не виждаше добре заради дима и нямаше как да стреля втори път. Един от наблюдателите заговори в забързано в микрофона си — каза на Грийнбърг да стреля.

Охраната на борда изпадна в паника, но онези, от лодката, чули вика на Финли при падането му и заоглеждали брега с очилата си за нощно виждане. Някой от тях явно е видял Грийнбърг да се цели, на коляно — чу се да вика нещо на хърватски.

Снайперистът до него видял Грийнбърг, прицелил се светкавично и стрелял. Грийнбърг — миг преди сам да натисне спусъка — беше улучен в гърдите и падна. Аз бях най-близо до него и понеже виждах, че още е жив, се спуснах да му помогна.

Нарушавах всички правила — приоритет беше мисията, не безопасността на екипа — и се очакваше да чакам Контрол да ми изкрещи заповед. Обаче Грийнбърг щеше да бъде прострелян пак и да умре, ако някой не го изтегли на безопасно място.

Никой не знаеше точно откъде стрелят, но Мак съзря опасността веднага — щом като някой откъм морето бе успял да улучи Грийнбърг, значи можеше да улучи и мен. Изкрещя някакво предупреждение и понеже вярваше, че все още е скрит в дима, се спусна напред, за да пресече пътя ми и да ме събори на земята. Харесваше ме — и двамата се молехме на бога на блуса и мисля, че това определено изигра роля, но го направи и защото беше смел човек.

Точно тогава ветрецът проби дупка в димната пелена, а стрелците от лодката бяха много добри — два куршума улучиха Мак малко над бъбреците. Само по божията милост жертвата не бях аз.

Мак изпусна карабината си, изкрещя и падна. Полетях напред, стигнах до него за нула време, улових го и го издърпах в малка падина. Около нас продължаваха да пищят куршуми. Танцуващите се разкрещяха — най-после разбраха, че се стреля и има лошо ранени хора, — но нямаха представа какво всъщност се случва или къде се намират стрелците, което усилваше паниката още повече.

За Контрол не беше толкова трудно да открие източника — видял пламъка от цевта на оръжията през дима и сенките. Когато Дивизията тръгна същата сутрин, той бе проявил здравия разум да вземе със себе си мигаща синя и червена полицейска лампа, които сега сложи на покрива на каютата и нареди на капитана да пали мотора.

Наемниците видели бързо приближаващите полицейски светлини и веднага стигнали до логичния — но погрешен — извод. Разкрещели се на четири различни езика на капитана да забие лодката между яхтите, с надеждата да се скрият. Давали си сметка, че не могат да избягат на полицейски катер при пряка гонка, а последното, което им трябвало, било да се стрелят с турската полиция.

Лодката им се мушнала между две яхти, така че одраскала боята на едната. Виковете на хората на борда подсказали на Контрол, че неидентифицираната лодка е избягала, и той наредил на капитана да обърне и да се насочи към огромната яхта на Финли.

В объркването полицейските светлини му позволили да стигне съвсем близо до голямата яхта и да види Финли проснат в локва кръв. Две от жените и объркан член на екипажа решили, че е полицай, и се развикали да се обади за линейка или медицински хеликоптер, но от спазмите на Финли и раната на шията му Контрол си дал сметка, че работата им е свършена — много скоро кръвта на Финли щяла да изтече. Контрол викнал на капитана да се разкарват и едва когато уж полицейските светлини изчезнали, шефът на охраната осъзнал, че е бил лице в лице с човека, наредил екзекуцията. Вече му било все едно обаче — хранилката, край която преживявал, вече я нямало и той бързал да измисли как да премине границата, преди турците да го хванат, да го натикат в някоя стая и да му кажат да се улови за глезените, защото веселбата започва.

Контрол изслуша докладите на всички на брега и нареди на хората от подножието на скалите да се съберат на кея, откъдето ще ги вземе след три минути, доволен, че мисията е изпълнена. След това нареди на мен да изпълнявам резервния план.

Двамата наблюдатели чуха всичко, грабнаха Грийнбърг и го довлякоха до вана. Беше мъртъв — куршумът в гърдите му се бе пръснал от удара в ребрата и бе разкъсал сърцето и белите дробове така, че на практика не бе имал никакъв шанс да оцелее.

В плитката вдлъбнатина направих каквото можах, за да спра кървенето на Мак. Беше едър, но някак успях да го подпра на рамо и да го оставя на дясната седалка. Спуснах облегалката назад, взех якето си и го увих около кръста му, с надеждата да спре по-нататъшната загуба на кръв. Все още беше в съзнание и успя да види етикета на якето ми.

— „Барнис“? — каза. — Че кой блусмен купува дрехи от „Барнис“?

Засмяхме се, макар и двамата да бяхме наясно, че шансовете му не са големи, ако скоро не му осигурим медицинска помощ. Скочих зад волана и настъпих педала — промуших се между паркиралите коли, неколцина души се разбягаха паникьосани — а единият от наблюдателите зад мен почна да говори по телефона с Контрол по сигурна, както се надявахме, линия.

Когато стигнах до асфалта, той прекъсна разговора и ми каза, че трябва да оставя него и другия на марината в Бодрум, както е според плана. Трябваше да се измъкнат, преди полицията да блокира всичко — турците са горди хора и нямаше да реагират никак добре на екзекуция, извършена под носа им. Наблюдателите трябваше да вземат със себе си трупа на Грийнбърг, а аз трябваше да закарам Мак при лекаря, който ни очакваше. Надеждата беше да успее да стабилизира състоянието на Мак и да му спечели време, докато не дойде хеликоптер стелт от Средиземноморския флот, ниско над брега, и да измъкне и двама ни. Хеликоптерът, с лекар и двама парамедици на борда, вече летеше и след като ни вдигнеше, трябваше да ни откара до самолетоносача на флота, където имаше операционни и цял екип хирурзи.

Мак имаше шанс и карах все по-бързо — беше бясно шофиране и не мисля, че някой, с миниван с формата на тухла, някога е вземал разстоянието по-бързо. Пристигнахме в марината и по някакъв късмет там нямаше никого — беше събота и повечето лодки или бяха на партито, или бяха по кейовете на многобройните крайбрежни ресторанти наоколо.

Спрях на кея, помогнах на наблюдателите да пренесат трупа на Грийнбърг до лодката, после пак седнах зад волана. Чакаше ни лош път, а вече бушуваше море от неприятности.