Тери Хейс
Аз съм пилигрим (112)

47.

Без да ставам от пейката, сред удължаващите се сенки, набрах друг номер.

— Добър ден, мистър Броуди Дейвид Уилсън — каза мениджърът, когато чу гласа ми. — Може има още работи за мен и простите дърводелци хора?

— Не днес — отговорих. — Искам да знам в колко започват и завършват представленията на Държавния цирк в Милас.

— Ти човек с много изненади. Значи искаш гледаш цирк?

— Не. Мисля да играя в цирка.

Той се засмя.

— Шегуваш ме.

— Да — признах. — Колега предложи да отидем и се питах колко време ще продължи.

— Ще отида в интернет — каза той и чух как клавиатурата пред него трака. — Аха, да. Ето го. Всичко на език на турски, човек. Добро щастие да имаш мен да служи преводач.

— Служиш отлично — казах.

— Времената са така: голям парад започва в шест вечерта, а накрая свършва в единайсет и половина.

Благодарих му и затворих. Стъмваше се към осем и половина, така че можех да съм в къщата на Кумали към 9, под прикритието на нощта. Докато тя се върне от Милас, щеше да мине полунощ, така че имах три часа на разположение.

Разбира се, това беше предположение — неподложено на съмнение предположение, че циркът ще свърши навреме. А би трябвало да съм научил колко опасни може да са тези предположения.

Погледнах часовника на близката сграда — беше пет следобед. Четири часа до тайната ми среща в Старото пристанище, четири часа да се повозя на лодка и да открия тайния път. Първо обаче трябваше да се отбия в някой магазин за железарски стоки.