Тери Хейс
Аз съм пилигрим (173)

36.

Заля торса ми и с накланянето на дъската стигна до гениталиите ми, раната на гърдите ми засмъдя. Спуснаха ме още малко, напълно безпомощен, и усетих как водата покрива тила и ушите ми.

После вдигнаха дъската нагоре.

Водата се стече по лицето ми. Опитвах се да не се паникьосам. Не можех да мърдам. Поех глътка вонящ на масло въздух и само нагълтах влага от парцала. В гърлото ми влезе вода и се разкашлях.

След това водата отново заля цялата ми глава и вече не кашлях — задушавах се! В тъмнината, с наклонена назад глава, нямах представа дали водата е от кофа, или са ме потопили в коритото. Имах чувството, че се давя — и кошмарната нужда да поема въздух през мокрия парцал беше непреодолима.

Вместо въздух обаче в ноздрите ми нахлуваше вода и се стичаше по наклоненото ми гърло. Рефлексът на кашлянето влезе в ход, за да ме спаси, и доведе до буря от спазми и задушаване.

Заля ме още вода и започнах да губя ориентация. Имах само една мисъл, само едно упование, една истина, в която да се вкопча — още осемнайсет секунди и Брадли ще позвъни. Седемнайсет секунди и следва спасение. Шестнайсет…

Бях вързан толкова стегнато, че не можех да ритам и да буйствам. Още вода нахлу в носа и устата ми, чувствах, че се давя, а от непрекъснатите спазми и кашляне гърлото започваше да ме боли. Щях да се разкрещя — но мръсният парцал и водата ме лишаваха дори от това облекчение. След като нямаше как да дам отдушник на ужаса си, той се насочи навътре и започна да отеква в кухите камери на сърцето ми.

Краката и гърбът ми инстинктивно се изпъваха, за да се освободят, изразходваха безценна енергия, а аз усетих че пак ме накланят към водата. Потопиха ме. И пак кашляне и давене. Къде беше Брадли? Време беше да се обади!

Някаква част от разсъдъка ми ми подсказа, че съм загубил представа за времето. Колко секунди? Вече нямаше нищо освен тъмнина и отчаян порив да дишам. Да издържа, да оцелея, да не се пречупя — само това остана.

Носех се в тъмнина и ужас. Наклониха главата ми още повече, потопиха ме дълбоко. Може би ме заляха с поредната пълна кофа, но се чувствах сякаш съм дълбоко под водата — задушавах се, кашлях, давех се във воден гроб — отчаян за глътка въздух, отчаян за живот.

Знаех, че няма да издържа повече, но изведнъж се издигнах нагоре, водата се оттече от лицето ми, успях да поема въздух през парцала. Беше малко, недостатъчно, но все пак въздух, живот. Изправиха ме вертикално. Брадли вероятно се беше обадил — трябваше да се е обадил!

Опитах да вкарам повече въздух в гърлото си — трябваше да съм готов да изиграя ролята си, — но продължавах да кашлям и да се задъхвам. След това парцалът изчезна и започнах да дишам дълбоко, със спазми.

Знаех, че трябва да се овладея, че трябва да контролирам положението — за бога, сега идваше ред на Сарацина да пирува с последиците.

Една ръка се мушна под разкъсаната ми риза. Замигах, за да махна водата от очите си, и видях, че е той — проверяваше ритъма и пулса на сърцето ми. Видях стария грък, застанал зад него — смееше се, наслаждаваше се на страданието и страха ми.

Обзе ме дива паника — тези хора не се държаха така, сякаш масите са били обърнати нагоре с краката. И разбрах, че не е имало телефонно обаждане. Къде, по дяволите, беше Бен?

Отпуснах се — бях сам в Театъра на смъртта и този път наистина щях да умра за доброто на света. Бих паднал, но здравенякът и другият ме крепяха изправен.

— Името на предателя — каза Сарацина.

Опитах да говоря, но гърлото ме болеше ужасно, а умът ми — залян с адреналин и кортизол — се съпротивляваше. Вместо да отговоря, погледнах към земята и поклатих глава отрицателно, доколкото беше възможно — не, няма да ти кажа името.

— Трийсет и седем секунди — каза той. — Повече от средното. Трябва да се гордееш. Постигна повече от очакваното, но това може да продължи много по-дълго, ако поискаме. Всички се пречупват. Никой не може да издържи. Името?

Ръцете ми трепереха и като че ли не можех да ги спра. Вдигнах поглед и пак опитах да говоря. Първата сричка беше прекалено тиха и Сарацина се наведе, за да ме чува.

— Сложете парцала — прошепнах.

Той ме удари с опакото на ръката си и ми сцепи устната. Не можеше обаче да ме изплаши повече — в някакво кътче на ума си бях намерил малък резерв от кураж. Мислех за Бен Брадли и за онези шейсет и седем етажа.

Здравенякът и помощникът вдигнаха дъската и я приближиха до коритото. Сарацина се канеше да сложи парцала на физиономията ми, но Николаидис му извика и му каза да отстъпи. Видях го да вдига каменарски чук — тежък, жесток — от багажа, който бяха скрили зад купчината.

Когато сложиха дъската хоризонтално и босите ми стъпала бяха точно пред него, той вдигна чука и замахна с всички сили.

Чукът се стовари върху лявото ми стъпало, разкъса плътта и раздроби малките костици и стави. През крака ми, чак до слабините, премина жестока, кошмарна болка, от която ти се гади — като от силен токов удар. Все едно смаза тестисите ми. Щях да изгубя съзнание, но крясъкът ми някак ме върна в реалността.

Николаидис се засмя.

— Виждаш ли — каза на Сарацина, — гласът му вече е по-силен. Понякога старите методи са по-добри.

Удари ме пак. Сега беше по-близо до пръстите, чух трошене на кости и изкрещях още по-силно. Понесох се по водопада към безсъзнанието, но помощникът, който стоеше до главата ми и насърчаваше Бика да действа, ме фрасна по лицето, за да остана в настоящето.

Извика на Бика:

— Още веднъж! Давай!

— Не — спря ги Сарацина. — Вече загубихме твърде много време. Ако припадне, ще сме тук цял ден.

Обърна се към мен.

— Името.

— Дейвид Броуди Уилсън Аз съм агент на ФБР…

Сложиха парцала и ме потопиха във водата.