Тери Хейс
Аз съм пилигрим (107)

42.

Не се върнах в града — минах през паркинга на ресторанта, слязох на плажа и намерих павилион, който даваше под наем шезлонги и чадъри.

Установих лагера си на пясъка, оставих обувките и сакото си на стола, навих крачолите си и тръгнах по мокрия пясък покрай водата.

В далечината, близо до подножието на голяма скала и полускрита зад няколко разпилени морени, беше масажната на Джанфранко. Съвсем случайно, през сенките, които хвърляха големите камъни, го приближих в гръб.

Усамотението се осигуряваше от платнени паравани, на които беше изписано името на фирмата, но те бяха подредени така небрежно, че успях да го видя през една пролука.

Беше на около двайсет и пет, с маслинена кожа, двудневна брада и гъста вълниста коса. Да, изглеждаше добре, но не беше истински красавец, както може би си мислеше — очите му бяха твърде хлътнали и мускулите му бяха малко прекалено големи.

Въпреки това вероятно изглеждаше привлекателен за германските дами на средна възраст, дошли на почивка, за да се забавляват и може би да намерят някакви по̀ физически наслади под горещото турско слънце. Една от тях сега лежеше по очи на кушетката. Горнището на банския й беше разкопчано, задникът й беше скрит под кърпа.

Джанфранко, с оскъден бял бански и нищо повече, втриваше едно от двайсетте си масла, приготвени по старинни рецепти — според рекламните глупости, написани на параваните, — в гърба на жената, като леко докосваше страничните издутини на гърдите й. Тя не възрази и след като провери почвата, той се наведе още повече, мушна длани под кърпата, приближи калъфа за банан на сантиметри от лицето й.

Не беше възможно да се разбере дали пръстите му са под банския й, или не, но това не беше от значение — и да не бяха, скоро щяха да бъдат. Помните ли дните, когато разведените жени на средна възраст отиваха на почивка и най-смелото нещо беше да пийнат малко повече и да си купят някой и друг безвкусен сувенир? Нищо чудно, че магазинчетата за сувенири в Стария град фалираха.

Докато масажираше бутовете под кърпата, тя му направи комплимент за силните ръце. Вероятно можеха да разговарят само на английски.

— Да, направих ги като хлапе — отвърна той. — Работех на автомивка и бях майстор на восъка и лъскането.

— Сигурна съм — засмя се тя. Гласът й ставаше гърлен — Вътрешно миене правеше ли?

— О, да — отговори той — Беше специалността ми. — Наведе се към нея. — И още е. Само струва малко повече.

— А какво ще кажеш за пълно почистване и полиране? Колко струва?

Беше достатъчно близо, за да го прошепне в ухото й, и тя, изглежда, реши, че всичко е наред.

— Работиш ли с кредитни карти?

— Разбира се — отговори той и се засмя. Ръцете му вече видимо бяха под банския. — Това е пълна услуга.

— Радвам се да го чуя — каза тя, докосна мускулестото му бедро и плъзна длан към калъфа.

Все едно наблюдаваш неизбежна приближаваща железопътна катастрофа — не можеш да откъснеш очи, — но тя всеки момент щеше да освободи банана от прикритието му, така че пристъпих зад паравана.

— Джанфранко, нали? — попитах щастливо и се престорих, че не съм видял нищо необикновено.

Германката веднага дръпна ръката си и провери дали кърпата прикрива задника й Самият Джанфранко изпадна в бяс — наруга ме, че нахълтвам така, посочи параваните и ми каза, че имам късмет, задето не ме е сритал по задника.

Щях да го пропусна покрай ушите си, но мисълта за неоползотворената кредитна карта очевидно го докарваше до истинска лудост и той се самонавиваше все повече и повече. Продължи да ме предизвиква.

Улових предмишницата му във въздуха толкова бързо, че май не разбра какво му се случва, и впих палец и показалец в костта. От крав мага знаех, че там има нерв, който частично парализира ръката, когато е притиснат.

Джанфранко усети как пръстите му изтръпват безжизнени — вероятно и не само те, — и си даде сметка, че ръката му не реагира. Погледна ме и се усмихна.

— От ФБР съм — казах весело.

Германката вече беше станала от кушетката, беше закопчала горнището си и събираше вещите си от един стол.

— Какво искаш? — попита Джанфранко.

Взех късите му панталони, хвърлих му ги и изчаках да ги обуе с една ръка.

— Разследвам убийството във Френската къща.

— Какво общо имам аз? Работя там само през зимата.

Отбелязах отговора много внимателно, но преминах към следващия въпрос без никаква забележима пауза. „Просто говори нормално — казах си. — Никакъв натиск“.

— Да, знам. Малко поддръжка, пускаш човека за басейна да влезе, помагаш на градинарите — това ли е?

— Да. — Сгъваше пръстите си, усещаше как се връщат към живот.

— Колко ти плащат?

— Нищо. Безплатно жилище, това е всичко. През лятото, на плажа, трябва да изкарам достатъчно, за да ми стигне за цялата зима. — Погледна в посоката, в която бе изчезнала германската Hausfrau.

— Благодаря много, между другото. Щеше да ми даде поне стотачка.

Не му обърнах внимание.

— Живееш над хангара за лодки, нали? Как стигаш горе, до къщата?

— Отзад има стъпала, нагоре по брега.

— И там има порта с електронна ключалка. Кодът на господин Кая ли използваш?

— Да. Когато си спомни, че трябва да ми го даде.

— А ако не минеш по стъпалата, как можеш да стигнеш горе?

— Не разбирам.

— Напротив. Има и друг път към имението, нали?

— Искаш да кажеш да се катеря по скалите с въжета и клинове?

— Не ми се прави на хитър. Как може човек да влезе там, без да го видят камерите и без да минава през портите?

— Не знам за какво говориш — каза той. Аз не реагирах, само го гледах втренчено и макар че го карах да се чувства все по-неловко, той не добави нищо повече.

Свих рамене и се направих, че не съм чул. Знаех, че лъже — беше толкова тъпкан с лъжи, че ако му направех клизма, щеше да стане колкото кутия за обувки.

Причината да съм сигурен беше проста. Когато заговорих в началото, му казах, че разследвам убийство. Всички в Бодрум знаеха, че смъртта на Додж е злополука — дори Кая, агентът на недвижими имоти, не повярва лесно, — а забелязах, че Джанфранко дори не се изненада. Никак.

Не можех да кажа каква роля е играл при събитията в къщата — интуицията ми подсказваше, че най-вероятно много малка, — но знаеше, че има друг път нагоре, и знаеше къде е.

— Благодаря за помощта, господин Лука — казах. — Сигурен съм, че ще си поговорим пак.

Не ми се стори особено зарадван от перспективата и може би щях да променя решението си и да продължа да го притискам, но беше станало четири без двайсет — време да тръгвам.