Тери Хейс
Аз съм пилигрим (141)

4.

Вътрешността на частния самолет на търговеца на оръжие беше толкова грозна, че освен очите нараняваше и чувствата ми. Стените бяха покрити е пурпурен мачкан плюш, столът на капитана беше тапициран с дълбок червен брокат — с монограми, — а всички обкови бяха позлатени и толкова излъскани, че приличаха на месингови.

Обаче машината летеше много високо — където въздухът беше разреден и турбулентност почти нямаше, — което означаваше, че в ръцете на двамата пилоти от военновъздушните сили ще стигне Джеда за рекордно кратко време. Самолетът имаше и друго предимство — в дъното на кабината имаше врата, която водеше към спалня с двойно легло, обзаведена в комбинация от метал и леопардови кожи, с баня и всичко останало.

Успях да се абстрахирам от обзавеждането, да взема душ, да сменя дрехите си и да се излегна в леглото. Нямам представа колко време съм спал, но в един момент се събудих, вдигнах щората и с изненада видях, че нощта се е спуснала и летим под безкрайно покривало от звезди.

Обърнах се и в самотата на полета се замислих за огромното усилие, което бях направил, за да се измъкна от секретния живот, как се чувствах в Париж през онези чудесни няколко месеца, когато се стремях към нормалността и ми се щеше да намеря момиче, което да ме обича, колкото и аз бих искал да го обичам. Искаше ми се да имам деца, но предвид обстоятелствата — защото секретният свят отново ме засмука, дори и в онзи момент преследвах сенки из тъмни улички — това, което се бе случило, вероятно беше най-доброто. Може би по-късно. Когато мисията най-накрая приключи, мислех замечтано…

С тази мисъл в главата, някъде между небето и пустинята, съм заспал пак и още веднъж — като че ли от нищото — отново се видях на старата яхта, да плавам през безкрайното море към умиращата светлина.

Някъде тогава чух далечен глас, който не познавах, обаче си дадох сметка — не е Бог, а пилотът на самолета, който обяви, че след петнайсет минути се приземяваме.

Свалих крака от леглото и останах така за момент. Видението на смъртта ме тревожеше повече, отколкото преди. Беше по-непосредствено и настойчиво, сякаш приближаваше.