Тери Хейс
Аз съм пилигрим (156)

19.

Нямаше нищо. Стоях в хотелската си стая и там нищо не беше пипнато.

Затворих вратата, отидох до шкафа, набрах кода и отворих сейфа. Лаптопът и пластмасовата папка си стояха точно както ги бях оставил.

Огледах стаята. Къде, по дяволите, бях сгрешил? Как Кумали бе схванала какво готвя? Дали човекът от турската МИТ не я беше предупредил умишлено или неволно? Не ми се струваше възможно — понасяше прекалено голям риск да се провали заради телефонен разговор с обикновен полицай. Защо тогава не бе лапнала стръвта? Заразхождах се из стаята и прехвърлях в главата си възможни обяснения. Минах покрай неоправеното легло — на вратата бях сложил надписа „Не безпокой“, когато излизах, за да осигуря спокойствие на крадците — и влязох в банята.

Всичко беше както го оставих. Без да мисля, отидох да взема кърпата, която бях оставил на столчето, и видях тубата с паста за зъби — беше си там, където я бях оставил. От малък обаче имам странен навик — винаги оставям четката си за зъби подпряна на тубата паста. Сега беше до нея. Някой ги беше разместил, за да отвори шкафчето.

Обърнах се, върнах се в стаята и свалих куфара от гардероба. С удовлетворение установих, че дори и някой да е гледал вътре, не е открил българския телефон — все още беше скрит в подплатата. Освободих го от лепенката и пуснах снимките, правени през интервал от две секунди.

Веднага видях, че симпатягите са идвали — просто бяха много по-добри, отколкото очаквах.

Часовникът в кадър показваше, че двама мъже са влезли в стаята трийсет минути след излизането ми. На една снимка се виждаха и двамата, анфас, с идеален фокус — двама хипстъри с ледени погледи, на по трийсетина години, със скъпи кожени якета и раници на гърба. Бързите им умели движения и почти пълната липса на разговори ми подсказаха, че са професионалисти. Бях оставил микрофона включен, така че разполагах с едва различим запис на тихите им гласове. Макар да не разбирах какво си казват, разпознах езика — бяха албанци. Сега си давам сметка, че това би трябвало да ме обезпокои.

Националността им обясняваше и лекотата, с която са влезли в стаята ми. В задния план на една от снимките видях пиколото — техен сънародник и сродна отрепка — да получава пачка пари. След като ги е пуснал, вероятно се е върнал да виси във фоайето и да наблюдава, в случай че се върна по-рано.

Имаше стотици снимки — слава богу, батериите бяха издържали, — и след като ги прегледах и се убедих, че двамата пипат много професионално, успях да видя точно какво са направили.

Снимките показваха лидера — този, който даваше нарежданията — да сваля раницата си и да се залавя за работа. Отдолу беше с плътно прилепнала черна тениска — избрана, сигурен съм, за да се вижда колко мускулесто е тялото му — стероиди, разбира се.

Извади цифров фотоапарат от едната от раниците и с него снимаха плота на малкото бюро, така че накрая да върнат всичко на мястото му. Следваха същата процедура и преди да се заемат с всичко останало. Съвсем естествено, освен леко разместената четка за зъби нищо друго не изглеждаше разместено.

Насочиха вниманието си към сейфа и макар че снимките не бяха особено ясни, си личеше, че не е бил никакъв проблем за тях. Мускулестият вероятно е измъкнал клавиатурата и е разкрил захранването и платките. Това му е дало възможност да извади батериите — и така да изчисти кода, — а после да включи своя клавиатура. Десетина снимки показваха, че се е справил с вратичката на сейфа за по-малко от двайсет секунди.

Извадиха пластмасовата папка и преснимаха снимката на родния дом на Кумали, след което господин Здравеняка извади лаптоп и копира картата от фотоапарата на него. След това се заеха с моя лаптоп. Не беше нужно да преглеждам всички снимки, за да разбера какво са направили…

С малка отвертка отвориха компютъра ми, извадиха твърдия диск и го включиха в своя компютър, като по този начин избегнаха всички защити на операционната система. С помощта на софтуер за разбиване на кодове щяха да се справят с останалите защити и да получат достъп до всичките ми файлове и мейлове за броени минути.

След това беше много просто всичко да се прехвърли на външни дискове и лаптопът ми да се прибере отново в сейфа. Прегледах набързо и останалите снимки и видях, че са претърсили и други части на стаята, влезли са в банята и са излезли през вратата с всичко, което им е било нужно, двайсет и шест минути след идването си.

Седнах на леглото и видях последната снимка — как излизат. Ръцете ми трепереха от облекчение — този първи етап беше успешен. Кумали се бе стреснала от телефонния разговор с човека от МИТ, точно както се надявахме.

Нямаше съмнение, че ще успее да разчете откраднатите данни, а това означаваше, че следващите й стъпки няма да са изцяло в нейни ръце. Щеше ли да повярва на това, което чете в имейлите? Дали при умората и безпокойството си не бях допуснал някоя малка, но фатална грешка? Дали щеше да се изплаши достатъчно — от Ярка светлина, за себе си и българския дом за сираци за детето, — за да запише ново съобщение за брат си?

Може би ако не бях толкова ангажиран с тези въпроси, щях да обърна по-голямо внимание на снимката в ръцете си. Знаех, че в района действат няколко големи наркокартела и че един от тях — управляван от отглеждащ лавандула фермер край Солун, изпитва искрен интерес към дейността на американските разузнавачи. Ако бях по-внимателен, щях да се замисля кого е най-вероятно Кумали да привлече за мръсната си работа и може би дори щях да разпозная нещо у единия от двамата, чиито физиономии бях снимал. Но не бях внимателен, а на вратата се почука.

Погледнах през шпионката. Беше Брадли.

— Идвали ли са крадците? — попита той.

— Да — отговорих.

Той седна на един стол.

— А мениджърът?

— Професорът ли? Какво по-точно?

Той ме изгледа.

— Професор? Професор по какво?

— По английски език — отговорих.

Брадли почти се засмя — за моя радост. Това означаваше, че преодолява отвращението си от ролята, която му се отреждаше. Ако всичко се развиеше по план, трябваше да е спокоен и съсредоточен — животът ми щеше да зависи от това.