Тери Хейс
Аз съм пилигрим (18)

4.

Два дни по-късно — за първи път в зрелия си живот — майката излязла, без да я придружава възрастен мъж. Въпреки че се срамувала и страхувала, нямала избор — ако не направела нещо, самотата и новата бедност щели да ги победят.

Останала сама в чужда страна, без роднини и приятели, тя отишла с децата до близката спирка, качили се на автобуса и после часове наред се разхождали по моловете в града. Било като откровение. Никой от тях не се бил докосвал до по-либерална интерпретация на исляма и всички гледали с широко отворени очи плакати за американски филми и мюзикъли от Боливуд, жени от Запада с прилепнали горнища и шорти и не им се вярвало, че виждат мюсюлманки с елегантни абая, сменили фереджетата със слънчеви очила „Шанел“.

Момчето било потресено. Единствените женски лица, които било виждало, били на майка му и на близките им роднини — не било виждало жени дори на снимка — списания и реклами, показващи жени с открити лица, са забранени в Саудитска Арабия. И така, в магазините на Бахрейн, където изведнъж получило база за сравнение, то научило нещо, което иначе не би разбрало никога — че майка му е красива.

Разбира се, всички деца мислят, че майките им са красиви, но момчето разбрало, че оценката му не е предубедена — майка му все още била само на трийсет и три, с високи скули, безупречна кожа и големи бадемови очи, от които струяла интелигентност. Носът й бил фин и прав и насочвал погледа право към съвършената извивка на устните. Освен това преживяното страдание й придавало грация и гордост, които не отговаряли на скромната й позиция в живота.

Една вечер, не много след това, когато сестрите му били заспали, той седнал под голата крушка в кухнята и на пресекулки казал на майка си колко е красива. Тя се засмяла, целунала го по главата, но същата нощ плакала тихо — когато едно момче започне да забелязва женската красота, значи расте, и тя знаела, че го губи.

През следващите седмици успяла да запише трите деца в добри общински училища, а момчето, след шест опита, намерило джамия, която да е достатъчно строга и антизападна, за да бъде одобрена от баща му. Петнайсетгодишно момче, които влиза от улицата само, без да го придружава роднина от мъжки пол, било необикновена добавка за всяка група поклонници, така че първия петък след молитвите имамът, слепец по рождение, и още неколцина мъже го поканили на чай в красивата градина зад сградата.

Под пурпурната джакаранда момчето не споделило почти нищо за събитията, довели го в Бахрейн, но мъжете не се отказвали лесно и понеже не било в състояние да лъже имама, момчето разказало историята за смъртта на баща си. А когато я чули, мъжете свели глави и изрекли похвални думи за баща му. „Кой син, кой предан на вярата мюсюлманин не би се гордял с човек, надигнал глас, за да защити вярата и нейните ценности?“ — чували се ядосани гласове.

За момчето, засрамено и прогонено от общността си, живяло в самота толкова дълго, преживяното имало лечебен ефект. Джамията вече започвала да запълва емоционалната празнота в живота му.

Слепият имам му казал, че Господ изпраща само толкова страдание, колкото човек може да понесе. И че поради това ужасяващите събития в Джеда са свидетелство за дълбоката преданост към Бога и куража на баща му. След тези думи вдигнал ръка и прокарал пръсти по лицето на момчето, за да го запомни — това било знак на уважение, знак, че го приемат като равен.

Момчето — споменало само, че богомолците са високо образовани — не казало нищо на майка си за лекциите, които слушало повечето вечери в джамията. Това било мъжка работа, както казал имамът, а човек може да говори свободно само ако знае, че думите му няма да бъдат повторени.

И докато момчето правело първите стъпки към политиката на насилието с онези хора, които се оказали клетка на Мюсюлмански братя, останалите кораби от флотилията плавали в обратна посока. За разлика от повечето граждани на Бахрейн, семейството нямало телевизор, но момичетата били в контакт с попкултурата всеки ден — в училище, в моловете, по билбордовете — и както във всички страни от региона, популярната култура не била арабска.

Засилващото се увлечение на сестрите по западната попкултура водело до все по-ожесточени спорове между майката и момчето, докато една вечер тя не провела с него откровен и труден разговор. Казала му, че Бахрейн е единственото им бъдеще и че иска момичетата да се впишат в средата, да открият любовта и приятелството — искала това за всичките си деца — и че ако това означава да се отрекат изцяло от начина си на живот в Саудитска Арабия, тя не би проляла и сълза за нещо, което им е донесло толкова много страдание.

Казала му, че самотата е бръснач, който нарязва сърцето на ивици, че всяко дете има право да мечтае и че ако момичетата не се стремят към щастието си сега, няма да го постигнат никога. Казала му го проникновено и честно — и защо не? Тези думи биха могли да се отнасят и за нея самата. Той никога не бил виждал майка си толкова развълнувана и осъзнал, че докато за външния свят тя все още е мюсюлманка, в сърцето си — защото се чувства изоставена от Бог — вече боготвори единствено живота и децата си. Дълбоко смутен, той й напомнил, че Аллах ги гледа, и отишъл да спи.

След като заспал, майката отишла в стаята на двете момичета, събудила ги тихо, прегърнала ги.

Казала им, че вижда стремежите им към различна светлина, но че повече не може да обиждат брат си в собствената му къща. Че музиката трябва да спре и че когато излизат от къщи, за да отидат на училище, лицата им трябва да са забулени.

Момичетата били като майка си — и на външен вид, и като темперамент, — така че веднага възразили. Тя ги накарала да замълчат и ги уверила, че го прави, защото брат им ги обича и се опитва да оправдае огромната отговорност, която изпитва към баща им. Погледнала лицата им, когато я умолявали да промени решението си, и почти се усмихнала — канела се да сподели с момичетата си една тайна, а никога, с никого не била правила това, освен с майка си.

— Ще ми е нужна помощта ви — казала им. — Искам да говоря с него за нещо, което е много важно — и той никога няма да се съгласи, ако мисли, че сте покварени.

Двете момичета забравили възраженията си, зачудили се за какво толкова майка им трябва да говори с брат им.

— Няма да можем да продължаваме така — казала тя. — Не е само къщата. Дядо ви вече не е млад. Какво ще стане, като умре и парите спрат? — Изчакала да осъзнаят всички последствия, после добавила: — Кандидатствах за работа.

От всички уроци, които момичетата щели да научат като млади мюсюлманки, онзи, даден им от майка им онази вечер, бил най-важният — да поемеш нещата в свои ръце, да осъзнаеш, че единствената стълба към небето е тази, която си построиш тук, на земята. Гледали я стъписано. Работа?!

Казала им, че чула за свободно място от една от майките в училището им и се свързала с фирмата преди няколко седмици. Вече била готова да се отчае, но същия ден пристигнало писмо, с което я канели да се яви на интервю. Обяснила, че не е споделила нищо с брат им, защото можело да не я одобрят — за да съм честна, казала тя, почти сигурно е, че няма да получа работата, поне не от първия опит — така че нямало смисъл да спорят, без да има някаква полза от това. Не им казала нищо повече от тези прости факти; казала само, че е късно и че трябва да спят.

Сутринта момичетата вече подкрепяли майка си по единствения им известен начин — плакатите бил свалени, купчините списания — натъкани в чували за боклук, музиката и гримовете били скрити.

В деня на интервюто, когато децата отишли на училище, майка им взела скромните си спестявания и — в изпълнение на внимателно обмислен план — отишла в малък магазин в един от най-добрите молове. Купила си имитация на дамска чанта „Луи Вютон“ и слънчеви очила „Гучи“.

В обществената тоалетна сменила чантите си, хвърлила старата в коша за боклук и свалила фереджето — била решена да се възползва от всичките си предимства, включително и онези, които синът бил забелязал преди няколко месеца. Преодоляването на насажданата цял живот стеснителност не било лесно и дори със слънчевите очила не успяла да събере кураж да се погледне в огледалото.

На вид модерна и много красива, тя най-накрая излязла от тоалетната и отишла до съседния небостъргач с офиси — централата на „Бателко“, местния телефонен монополист. Изпълнена със страх и вълнение, седнала на едно канапе и зачакала да я извикат за интервюто. Минало й през ум, че чувствата й доста напомнят онези през първата й брачна нощ — и в момента се чувствала така, сякаш е гола.

„Не е чудно, че жените обичат да ходят така“, помислила си.

Дошла секретарка и я въвела в заседателна зала, където шефове, двама мъже и една жена, й обяснили, че фирмата увеличава броя на офисите за контакти с клиентите си. Какво мисли тя за това? Отговорила, че идеята е добра — мнението за услугите на компанията било толкова лошо, че било трудно да си представиш как изобщо има клиенти.

Най-големият шеф се вгледал в нея и се разсмял — цял ден слушали кандидатите за работа да им обясняват каква великолепна компания е това. Най-накрая се появил човек, който разбирал, че работата е необходима. Все още усмихнат, шефът обяснил, че дейността е свързана преди всичко с жалби на клиенти за прекалено високи сметки, с обясняване на циклите на формиране на сметките, с разгадаване на мистериите около тарифните планове.

Тя им казала, че няма никакъв опит, но че все пак е специалист — като вдовица с малко средства й се налагало да разбира всички домашни сметки, включително и на „Бателко“. Изпълнена с тревога, тя продължавала да говори, без да си дава сметка, че макар и да кимат с разбиране, членовете на комисията вече не я слушат.

Знаели, че на тази позиция е по-важно да се справяш с ядосани клиенти, отколкото да си технически квалифициран. Жената пред тях като че ли притежавала рядка комбинация от интелигентност и стил — достатъчно, за да накара и най-побеснелия клиент да се стъписа.

Членовете на комисията се спогледали, обменили шифровани комуникации чрез повдигнати вежди и едва забележими свивания на рамене и без да кажат и дума, взели решение. Най-големият шеф я попитал дали може да започне в понеделник. Тя била толкова развълнувана, че не успяла да отговори и смогнала да каже „да“ едва след като той повторил въпроса.

Излязла от заседателната зала. В главата й бушувала вихрушка от мисли, но въпреки това си давала сметка, че не би могла да сподели новината с дъщерите си. Все още всичко можело да рухне при последното препятствие — синът й.

След вечеря, неангажиращо, поискала от него да я придружи до близкия пазар. Била планирала това целия следобед и когато тръгнали, видяла, че моментът е идеален. Започвал уикендът и групи младежи се били събрали пред сервиз за тунинг на автомобили, роти пакистанци, които живеели и работели в местните фабрики, клечали по ъглите, автомобили с шумни момчета профучавали към кината в центъра на града. Докато вървели, тя посочвала всички грозни неща наоколо и му казала, че с фереджета или не, сестрите му скоро ще станат на възраст, на която вече няма да могат да излизат от къщи.

Той кимнал, понеже също бил мислил за това — нали като мъж и глава на семейството отговарял за добродетелността на жените.

— Трябва да се преместим в по-добър район — казала тя.

— Да — казал той. — Но как ще платим?

— Ще си намеря работа — отговорила тя тихо, като удобно пропуснала факта, че вече си е намерила.

Той спрял, втренчил се в нея и отсякъл:

— Това е нелепо!

Майка му свела забуленото си лице в знак на покорство и мъдро оставила първия изблик на гняв да отшуми. Синът се обърнал и тръгнал към пазара, но тя не помръднала.

— Може да е нелепо, обаче как иначе? — казала тя твърдо. — Как иначе да опазим момичетата от зло?

Той продължил напред. Тя пак останала на място, решена да се скара със сина си заради шанса за по-добър живот.

— Не можем вечно да живеем от подаяния! — извикала след него. — Кой мъж може да иска такова нещо? Коя майка би го позволила? Ако работя, ще можем да си позволим нов живот…

Не успяла да довърши. Той се обърнал, върнал се с тежка крачка при нея, бесен.

— Отговорът е „не“! Грешно е!

Уловил я за ръкава и я задърпал, но тя съзряла пролуката, която толкова отчаяно се надявала да види.

— Идеята, че жена може да работи, може да не допада на нечия представа за мъжественост, може да обижда и някои имами с безумни погледи, но не е грешна — казала тя ледено.

Синът й забелязал бездната, която се отваря пред него, но нямало как да върне думите си назад. Вместо това опитал да приключи целия разговор, като посочил няколко мъже, които наблюдавали разразяващия се домашен скандал.

— Хайде! — настоял. — Ставаме за посмешище!

Но тя не помръднала.

— Минаха години, откакто за последен път учих религия — казала. — Напомни ми къде в исляма е казано, че е грешно една жена да се заеме с почтена работа?

— Грешно е, защото казвам аз…

Но тя не го оставила да довърши.

— Твоето мнение е по-голямо от това на Пророка, мир на душата му, така ли?

Дори да си помислиш такова нещо било светотатство и той не успял да отговори. Майка му се възползвала от предимството и продължила настъплението:

— По Божията воля ти зае мястото на баща си — време е да започнеш да се държиш като него. Мислиш ли, че би искал дъщерите му да живеят така? Мислиш ли, че би искал неговата жена да живее така?!

Момчето знаело отговорите. Хвърлило поглед — през широкото поле, което ги деляло като мъж и жена — към едно малко прозорче. Това бил тесният процеп на фереджето й — в продължение на повече от хиляда години мъжете и жените в арабския свят могат да се наблюдават едни други само през това прозорче.

Майката задържала погледа на сина си в красивите си засенчени очи.

— Попитах те: мислиш ли, че баща ти би искал да живеем при тези условия? Отговори ми — настояла тя.

Той опитал да издържи погледа й, но тя не се преклонила и неговите очи се плъзнали встрани — тя все още била негова майка и той я обичал повече от всичко.

— Колко пари ще ти носи работата? — попитал накрая.