Тери Хейс
Аз съм пилигрим (48)

34.

Сарацина не видял осемте сродници, които докарали стоката. Било нощ и пристигнали в наблюдателния пост в пълна тишина — копитата на конете им били увити с парцали, за да заглушават звука.

И не само Сарацина не видял странния керван — през седмицата, предхождаща пристигането му, никой друг не успял да го зърне. В продължение на седем дни сродниците устройвали лагер малко преди разсъмване, почивали през деня, а нощем пътували, колкото конете можели да издържат.

Знам това, защото много по-късно — след като събитията от онова мрачно лято приключиха — екип от Специалните сили и ЦРУ тайно прекоси границата с Иран, атакува укрепеното село на онези мъже и ги разпита чрез „екстремни мерки“, както го наричат. Сигурен съм, че никой от осемте не се е възстановил напълно след това.

Разбира се, дори сродниците не прекарали на планина 792 достатъчно време, за да видят точно какво прави Сарацина, но след като прегледах всички засекретени улики и — както споменах по-рано — защото знам повече за него, отколкото всеки друг на земята, аз може би съм този, който е в състояние най-добре да предаде какво се е случило там горе, във високата планина — район, който въпреки непрекъснатите молитви на Сарацина вероятно е дал съвършено ново значение на фразата „изоставен от Бога“.

Макар че сродниците заглушили копитата на конете си добре, Сарацина знаел, че са там. Бил пристигнал четири дни преди това и си устроил лагер в старото спално помещение на наблюдателния пост, вдълбано дълбоко в скалата, и тъкмо в онази пещера се сепнал и се събудил — изострените му в битките сетива или неспокойното помръдване на конете му подсказали, че вече не е сам в планината.

Лежал неподвижно и решил, че щом са избрали малките часове на безлунна нощ, вероятно не искат никой да ги види, дори самият той, така че не излязъл да ги посрещне.

След трийсет минути му се сторило, че чува пляскане на юзди, все едно някой подкарва кон в тръс надолу по склона, но не можел да е сигурен. Дал им още двайсет минути и изпълзял на скалата.

Сродниците — вече били стигнали средата на склона и спрели, за да напоят конете — погледнали назад и зърнали малка светлинка от ветроупорен газен фенер. Това било всичко, което видели от мъжа, който много скоро щеше стане най-издирваният човек на земята.

Похитителите били оставили тримата пленници оковани за халките, някога поддържали въжетата на руската комуникационна мачта, и Сарацина ги видял за първи път там — със завързани китки и глезени, запушени уста, жената наполовина завита с черната роба, с която я прикривали по време на пътуването.

Убедил се, че не могат да се измъкнат, и вдигнал робата на жената, за да я огледа по-внимателно. Отдолу видял, че памучната й риза е смачкана и разкъсана и че ципът на джинсите й е разпран. Нямало защо да се чуди какво й се е случило по време на пътуването — престъпниците, които я отвлекли, били набожни мюсюлмани, но също така и мъже.

Разкъсаната й риза едва прикривала корема и Сарацина, като лекар, преценил, че е бременна в четвъртия месец. Друг мъж — по-малко религиозен и повече човечен — би могъл да се трогне. Не и Сарацина — за него пленниците не били хора, били дар от Бога.

Огледал се и на стоманена стойка, която някога служела за опора на съветски далекомер, видял чанта, в която били не само ключовете за оковите, но също така паспортите и портфейлите им.

Докато завързаните пленници гледали, той отворил документите и научил, че жената е италианка — на 28 години, неомъжена, работела за организацията WorldVision. Предположил, че е била уловена, докато е обикаляла района, вероятно предадена от хората, на които е опитвала да помогне.

Отворил паспорта й на страницата със снимката и я разгледал — макар никой да не би се досетил при сегашното й състояние, била хубава — дълга черна коса, искрена усмивка, дълбоки зелени очи. Тези очи сега търсели лицето му, опитвали да комуникират, умолявали, но той не им обърнал внимание и насочил вниманието си към мъжете.

По-младият бил японец, на двайсет и пет. Имал копринена коса и татуирана бодлива тел около мускулестата си мишница — Сарацина познавал достатъчно попкултурата от Ливан, за да си даде сметка, че този младеж би минавал за „хип“ или „куул“. Изпитал неприязън към него моментално. Според документите му бил звукозаписен техник на свободна практика. В светлината на опасностите в Афганистан и ненаситния глад на 24-часовите новинарски канали вероятно е печелел баснословни суми, което би обяснило и наличието на четири хиляди долара и две малки пакетчета кокаин в портфейла му.

Другият окован — най-възрастният и най-спокойният от тримата — бил холандски инженер. Паспортът му показвал възраст четирийсет и шест, а на снимка от портфейла се виждало, че е баща на три отраснали деца. От визите се виждало, че кариерата му е минала по трудни места — Нигерия, Ирак, Босна, Кувейт — и че винаги е оцелявал. „Не и този път“, вероятно си е помислил Сарацина.

Огледал ги още веднъж. Макар лицето му да не го показвало, изпитвал радост — пленниците били физически силни, а с очите си на лекар виждал, че са в добро здраве. Ако неговият саморъчно направен вирус убиел тях, значи би убил всеки друг.

Имало и още една добра новина — предвид положението им те били сравнително спокойни. Най-вероятно сродниците ги били уверили, че са само стока в отдавна изпробвана финансова трансакция. Освен опиумния мак и конопа отвличанията срещу откуп са се превърнали в третата растяща индустрия в Афганистан. Похитителите обяснили на жертвите си, че ако се държат прилично и работодателите им знаят как да играят играта, няма да им се случи нищо лошо. Че след няколко седмици не кой знае колко труден живот ще се върнат в климатизираните си офиси, работодателите им ще са олекнали с по няколко хиляди долара, а няколко села, в които няма течаща вода или препитание, ще има с какво да живеят още десетина години.

Сарацина свалил превръзките от лицата им и им подхвърлил три бутилки вода. Щом приключили с пиенето, те опитали да разговарят с него. Понеже и тримата знаели английски, опитали първо английски. Сарацина свил рамене и се престорил, че не разбира какво му казват. След този неуспех жената опитала няколко думи на урду, националния език на Пакистан, които научила, докато работела там. После дари — най-масовия от езиците в Афганистан; но тримата произнасяли думите толкова неправилно и речникът им бил толкова беден, че не биха разбирали нищо, ако им отговори.

Вместо това Сарацина им заговорил бързо на арабски и сега те го изгледали объркано. След като пропаднала надеждата да се установи комуникация, Сарацина се обърнал и влязъл в спалното помещение. Когато извел конете, тримата пленници разговаряли тихо на английски и разговорът им потвърдил предположението му — били сигурни, че са отвлечени за откуп. Японският хипстър дори предложил да опитат да влачат веригите си, за да могат самолетите AWAC или каквото друго използват, да ги открият по-лесно.

Холандският инженер също наблюдавал Сарацина, но не бил убеден, че той е нископоставен придружител. Нещо в пестеливостта на движенията му, стаената енергия, му подсказвали да не се шегува с него. Бил виждал подобни качества у бойците в Косово — най-коравите мъже, които бил срещал.

— Мисля, че трябва да изчакаме да минат преговорите — посъветвал той. — В Холандия имаме една поговорка… Ако лайната са ти стигнали до шията, не прави вълнички.

Преди да продължат разговора, Сарацина им изкрещял. Макар и да не разбирали думите, съвсем ясно схванали жеста, наподобяващ затваряне на цип през устата — искал тишина и когато извадил молитвената си постелка от седлото, разбрали защо. Вече се съмвало и било време за първата молитва за деня.

Веднага щом свършил, Сарацина взел калашника си, свалил предпазителя, превключил на единична стрелба и скъсал оковите на краката им. Един по един, все още с оковани ръце, ги качил на коне, като здраво блъснал японеца по ранената ръка — ранена при залавянето — и проявил особена жестокост към него. Никой нямало да влачи веригите си при този „излет“.

Първият ден от пътуването минал най-леко, но привечер тримата пленници били изтощени и разранени от седлата. Сарацина им наредил да слязат от конете, оковал ги с вериги за железен кол, който забил дълбоко в земята, и се заел да запали огън, докато тримата се редували зад скалите по малка и голяма нужда.

С гръб към тях приготвил чайник черен чай, достатъчно силен и сладък, за да прикрие вкуса на силното приспивателно, което добавил, и го разлял в три чаши. През целия ден отказвал да им даде манерките с вода въпреки жестикулиранията им, така че вечерта изпили жадно чая. Сарацина хвърлил одеяла на земята до огъня и след час тримата пленници били заспали дълбок и странен сън.

Сарацина приближил жената — легнала по очи, с разтворени крака, едно коляно извито настрани — и клекнал до нея. Мъжете били в несвяст и нямало опасност някой да му попречи. Протегнал ръце и свалил джинсите със скъсания цип надолу, докато не се показали бели бикини.

Вгледал се за момент, после ръката му докоснала оголената плът, плъзнала се бавно надолу, към меката вътрешна страна на бедрото. Едва в последния момент си спомнил, че служи на Бог и че е лекар, и се сдържал. Извърнал лице, задъхан, погледнал звездната нощ. Промърморил молитва за опрощение, съвзел се за няколко минути, после отворил малък вързоп с медицински материали, който бил взел от дисагите на единия товарен кон. Вътре бил сложил туба обезболяващ гел, двузъба игла и двете последни ампули ваксина против едра шарка, които откраднал от института в Сирия.

По време на дългото яздене през деня бил решил, че е най-добре да тества дали вирусът му може да преодолее ваксината върху жената и че следователно трябва да я имунизира възможно най-бързо. Бързо се отказал от идеята да я ваксинира в рамото — не искал тя да види раничката и да започне да се пита какво е това — и стигнал до извода, че най-добро е мястото, където се срещат двата й бута. Не би могла да я види и щяла да помисли, че се е разранила от язденето.

След кратката среща с изкушението ваксинирането минало без бавене и на следващата сутрин жената имала повишена температура, остър главобол и болезнена рана отзад. Сарацина слушал, докато мъжете говорели, че нещо може да я е ухапало през нощта, и после гледал как му обясняват с жестове, че жената ще има проблем с язденето. Сарацина им отвърнал с жестове, че е рана от седлото, дал им пълни манерки с вода и сложил одеяло на седлото на жената, за да я облекчи. Дори й помогнал да се качи на коня.

Още шест дни пътували и през деня, и през нощта, спирали само когато били прекалено изтощени, за да продължат. Сарацина яздел зад тях и използвал въже с възли, за да подкарва конете и да не позволява на ездачите им да заспят.

Двайсет и четири часа след ваксинирането температурата на жената спаднала и макар и да нямало как да разбере със сигурност — освен ако не свали джинсите й и не погледне раничката — Сарацина бил убеден, че ваксината е „хванала“.

Изкачвали се все по-високо и той избирал дълъг криволичещ маршрут, за да избегнат всяко човешко присъствие. Пътували към най-пустите райони на Хиндукуш. Въпреки убийствената умора затворниците не били изненадани от темпото, наложено от Сарацина — всички в Афганистан, и похитители, и жертви, били наясно с основното правило на бизнеса — след залавянето стоката трябва да се движи непрекъснато.

Така или иначе, разбирането на причините по никакъв начин не правело пътуването по-леко и когато Сарацина стигнал до крайната си цел, пленниците му били толкова изтощени, че едва разбирали какво се случва. Надигнали олюляващи се глави — било малко след полунощ — и видели изоставено село, толкова отдалечено и скрито, че дори планинските овчари не успявали да го открият лесно.

Но не и Сарацина — той знаел къде се намира то не по-зле от всяко друго място на земята.