Тери Хейс
Аз съм пилигрим (103)

38.

Двайсет минути след това, когато бях взел душ и излязох от банята, на лаптопа ми ме чакаше електронна поща. Беше от „Апъл“ и ме информираше, че от кредитната ми карта са изтеглени двайсет и седем долара за свалена музика.

Не бях теглил никаква музика и се опасявах, че някой кретен от ЦРУ може да е решил, че ще е полезно да уголеми колекцията от калпава музика на Броуди Уилсън. Отворих приложението на „Апъл“ на компютъра и осъзнах, че повечето парчета са само камуфлаж — важно беше само едно и знаех, че то е от Шепота.

Вечерта преди да летя за Турция — когато работехме в кабинета му — на стената му видях албум на „Ролинг Стоунс“, с автограф, „Екзайл он Мейн Стрит’“, който, въпреки умората ни, предизвика оживена дискусия — дали наистина това е най-великият им албум. Кой би предположил, че директорът на националното разузнаване е такъв познавач на „Ролинг Стоунс“? Когато разглеждах новите песни, видях, че Брадли не се е шегувал и наистина е казал на нашия приятел, че поддавам. Шепота ми беше изпратил „19 нървъс брейкдаун“ на „Стоунс“.

Сложих курсора на парчето и слушах трийсет секунди, след което звукът се промени. В средата беше монтирана, без шума от трафика и странното съобщение на жената, мелодията на кавала. Пуснах я два пъти — продължаваше малко повече от две минути — и я качих на плейъра си. Реших, че ще получа просветление, докато обикалям от телефонна кабина на телефонна кабина.

Не получих просветление. Получих главобол.

Когато фотографирах четвъртата и реших да попитам хора наоколо дали не помнят жена да е чакала да й се обадят, а в отговор видях единствено объркани погледи и навъсено клатене на глава, разбрах, че денят ще е много дълъг. Как беше турският израз? Да копаеш кладенец с игла?

И все пак, ако искаш да пиеш вода, трябва да го направиш. Крачех по тясната улица, слушах кавала и се чудех защо никой от експертите не е успял да го идентифицира, и изведнъж се заковах на място — хрумна ми нещо. Според картата на телефона ми, за да стигна до следващата кабина, трябваше да свия вдясно. Вместо това свих вляво и тръгнах към центъра на града.

Отпред видях цветовете не джакарандата, която търсех, а малко след това видях типа от музикалния магазин, който тъкмо вдигаше щорите от витрините. Видя ме и се усмихна.

— Помислих си, че сигурно ще се върнеш — каза и посочи една от китарите на витрината. — Като те гледам, мисля че си падаш по „Стратокастър“.

— Бих искал да купя „Стратокастър“, но няма да е днес. Трябва ми помощ.

— Разбира се — отговори той. Помогнах му да вдигне останалите щори, а след това влязохме в тъмния търбух на магазина. Беше дори по-хубаво, отколкото си мислех — отзад имаше рафтове с възстановени грамофони за тези, които още вярват в игли и плочи, по-голям избор от съвременни китари от повечето магазини в Ню Йорк и достатъчно винилови отливки от седемдесетте, за да накарат Шепота да се просълзи.

Посочих колекцията турски народни инструменти и му казах, че имам откъс от запис, на кавал, и се надявам да идентифицира мелодията.

— Доста хора опитаха — казах, — обаче никой не го разпозна.

— Ако баща ми беше жив, сигурно щеше да се справи — отговори той. — Беше специалист по народна музика. Е, поне мога да опитам.

Наблюдавах го, докато слушаше. Той пусна записа пет, може би десет пъти. След това включи плейъра в усилвател и го пусна по озвучителната система на магазина. Трима туристи, които бяха влезли междувременно, вдигнаха глави и се заслушаха.

— Не те кара да тропаш с крака — отбеляза единият, новозеландец. Беше прав — мелодията беше пленяваща, по-скоро приличаше на вик във вятъра.

Собственикът пусна записа още веднъж. Погледът му беше съсредоточен. След това поклати глава и не се изненадах — почти не се бях надявал. Започнах да му благодаря, но той ме прекъсна:

— Това не е кавал.

— Какво?

— Затова не е лесно да се разпознае мелодията — не е кавал. Почти всеки би сбъркал, но съм сигурен, че това е един много по-стар инструмент. Слушай…

Пусна записа пак.

— Кавалът има седем тонални отвора отгоре и един отдолу. Трудно, трябва наистина да слушаш, но този инструмент има само шест отвора отгоре и един отдолу. Не са седем.

Чух го още веднъж, но, честно, не можех да направя разликата — нямах представа колко отвора има.

— Сигурен ли си? — попитах.

— Да — отговори той.

— Какво е тогава?

— Нищо не мога да кажа за мелодията, но мисля, че слушаме игиртма. Този инструмент на практика е забравен. Аз знам за него само защото баща ми обичаше старинните инструменти. Чувал съм да свирят на него някога, като бях малък.

— А защо е забравен? Изчезнал е?

— Не точно. Птиците са изчезнали. За да направиш кавал, ти трябва дърво. Игиртмата обаче се прави от кухата кост от крилото на скален орел. Тези птици са застрашен вид от много отдавна, така че инструментът постепенно е изчезнал — както и музиката за него. Заради това не можеш да откриеш мелодията.

Извади плейъра от усилвателя и ми го подаде.

— Знаеш ли къде е хотел „Дукасе“? — попита. — Може би там ще ти помогнат.