Тери Хейс
Аз съм пилигрим (115)

50.

Заработи електрически мотор и цялата стена с тоалетната чиния и казанчето се вдигна нагоре. Беше направено майсторски — самата стена беше зидария и тежеше един дявол знае колко и същевременно тръбите за водата и канализацията се движеха, без да се скъсат.

В кухината отзад беше електромоторът, който движеше целия механизъм. Две каменни стъпала — широки, красиво направени, водеха надолу, към тъмнината. Видях на стената три месингови ключа и реших, че са за осветлението, но не посегнах към тях — нямах представа какво има напред, а си давах сметка, че тъмнината е сигурност. Замислих се дали да не потърся бутона, който затваря стената зад мен, но отхвърлих идеята — беше по-безопасно да оставя изхода отворен — та ако се наложи да бягам, да не губя време да търся ключа в тъмнината и да чакам шкафът да се отвори. Грешка.

Слязох тихо по стъпалата и влязох в тунел — достатъчно висок, за да стоя изправен, добре построен и отводнен, с плочи на пода и вентилация на тавана. Въздухът беше свеж и приятен.

Тънкият лъч на фенерчето ми заблестя напред и преди да изчезне в тъмнината, видях, че тунелът е изсечен в плътна скала. Бях сигурен, че някъде напред — през скалите, много под окосените морави — има връзка с къщата.

Продължих напред и скоро слабият лъч попадна върху бронзов отблясък. Доближих и видях, че е месингова плоча, монтирана на стената. Немският ми не е добър, но беше достатъчен, за да разбера какво е написано. Със свито сърце прочетох:

По Божията милост, между 1946 и 1949 г., следните мъже, достойни воини на Райха, проектираха и построиха тази къща.

Следваха имена с военни чинове и ролята, която са играли при строителството. Забелязах, че повечето са били от Waffen-SS — черноризците, въоръжения отряд на нацистката партия, — и както стоях в тъмнината, пред очите ми се появи снимката на майката и нейните деца, малко преди да влязат в газовата камера. Именно части от SS са действали в лагерите на смъртта.

Най-долу беше изписано името на организацията, финансирала и координирала строителството на къщата. Казваше се Stilie Hilfe — Тиха помощ — и потвърждаваше това, което подозирах още откакто видях свастиките на стената в библиотеката.

Stille Hilfe беше организация — твърдеше се, че друга такава била ОДЕСА, — помагала на бивши нацисти, преди всичко висши чинове от SS, да избягат от Европа. Това е една от най-добрите нелегални мрежи, съществували някога, и няма как да не си чувал за нея, ако си работил като агент на разузнаването в Берлин. Доколкото си спомнях, организацията осигурявала средства, фалшиви паспорти и транспорт по тайни канали. Бях сигурен, че къщата е построена, за да служи за краен пункт на един от тези канали — място, от което бегълците да се качват на кораби за Египет, Америка, Австралия и — най-вече — Южна Америка.

Поех си дъх и си помислих колко съм се заблуждавал — въпреки вентилацията въздухът не беше нито свеж, нито приятен. Беше застоял и зловонен и забързах напред — исках да приключа възможно най-бързо, да се махна от спомена за хората, които са бягали по този тунел.

Лъчът на фенерчето ми показа, че краят на тунела е близо. Очаквах стълби и трябваше да мине малко време, докато разбера, че съм подценявал уменията на германските военни — оказа се асансьор.