Тери Хейс
Аз съм пилигрим (130)

65.

Зърнах я за първи път след четирийсет минути. Бяха само няколко думи от протокол за разпит, но беше достатъчно.

Кумали и екипът й поискали от приятелите на Додж и Камерън да разкажат за познанството си с богатата двойка и за последния път, когато са били заедно в Бодрум. Стандартна процедура, опит да се изгради представа за живота им, и за щастие повечето протоколи бяха на английски.

Сред тях имаше протокол за разпит на млад мъж на име Натаниъл Клуниз-Рос, издънка на невероятно богата британска банкерска династия, който познавал Додж от години.

Той и приятелката му дошли от Сен Тропе, за да прекарат уикенда с Додж и новата му съпруга. В това нямаше нищо забележително — освен факта, че младежът е на двайсет и шест и има яхта, струваща сто милиона, с която да се разхожда — и изчетох няколкото страници, на които той описваше пропадналия живот на някои сериозно богати хора.

По-нататък разказваше за подгрявана с водка вечер в един танцов клуб — клуб „Зулу“ — на брега. Споменаваше, че шестима души отишли там с хеликоптер към края на вечерта и Камерън попаднала на млада жена, Ингрид, която била там с по-голяма компания и която познавала бегло.

Двете групи седнали заедно и най-интересното, според Клуниз-Рос, било, че един от групата на Ингрид — не си спомнял името му, но бил почти напълно сигурен, че е италианец — описвал приключенията си с туристки на средна възраст. „Предлагал масажи на плажа…“ — обясняваше Клуниз-Рос.

Започнах да чета бързо. Умората ми изчезна, концентрацията ми се възстанови. Прегледах останалата част от протокола, но Джанфранко — и по-важно — Ингрид не се споменаваха повече.

Прелистих в края на папката и видях документите, които потвърждават разпита, включително кадри от камерите за наблюдение в клуб „Зулу“ — зърнисти и изкривени. На последната снимка се виждаха хора, видимо пияни, да излизат от клуба. Видях Камерън и Додж, някакъв тип, за когото реших, че е Клуниз-Рос, с приятелката му — изцяло деколте и бедра — и най-отзад, почти скрит — Джанфранко.

Беше прегърнал пленителна жена — къса коса, още по-къса пола, загоряла от слънцето и гъвкава, от онези млади жени, които се чувстват отлично в собствената си кожа. По някаква случайност тя гледаше към камерата — имаше големи очи, които създаваха впечатлението, че гледа право през теб. Интуицията ми, дестилирана и изострена през безброй трудни мисии и хиляди безсънни нощи, ми подсказваше, че това е Ингрид.

Продължих да ровя документите — някъде имаше списък, показалец на всички имена, изникнали по време на разследването. Имаше десетки, но само едно „Ингрид“.

Ингрид Кол.

Показалецът насочваше към информацията, която полицаите бяха събрали за нея. Разгърнах на страница 46 от том Б и видях, че такава информация почти няма — беше толкова бегла позната, контактите й с Додж и Камерън — толкова незначителни, че ченгетата дори не си бяха дали труда да разговарят с нея. Имаха обаче копие на паспорта й.

Погледнах снимката. Наистина беше жената с късата коса от клуб „Зулу“.

Нямаше протокол за разпит, но някои неща бяха сигурни — тя познаваше Камерън, беше приятелка или нещо повече на Джанфранко и беше американка. Според паспорта, от Чикаго, сърцето на Средния запад.