Тери Хейс
Аз съм пилигрим (186)

49.

Второто писмо, адресирано до Джуд Гарет и препратено през Белия дом, беше от Battleboi.

Беше написано по-добре, отколкото бих могъл да си представя, след като познавах едрия симпатяга, и бях сигурен, че се е потил над него часове.

„Бях с белезници и окови на краката — пишеше — в автобус с решетки на прозорците. Движехме се по пистата на Ла Гуардия, за да ни качат на самолета за Голямата къща на юг, в Канзас, когато долетяха два джипа с пуснати сирени и накараха автобуса да спре. Реших, че които и да са типовете вътре, трябва наистина да са голяма работа, щом ги пускат да карат по пистата, но иначе не ме интересуваха. Същата сутрин написах на Рейчъл да не ме чака и мислех как ли ще се справям петнайсет години в Левънуърт“.

Пишеше, че двамата надзиратели на автобуса — които му се присмивали заради ексцентричния му вид и телесната му маса — слезли от автобуса и отишли при мъжете с костюми, които слезли от джиповете.

Старшият, който се оказал високопоставен служител от департамента на правосъдието, се легитимирал и започнал да дава заповеди. Двамата надзиратели незабавно се върнали в автобуса и минали между затворниците. Отключили веригата, която държала моя човек за седалката, и го повели към вратата. Той ги попитал какво става, но те мълчали. Вероятно и самите те не са знаели.

На пистата му връчили писмо. Отворил го и видял, че е от Овалния кабинет, но не знаел какво означава — „за първи път в живота ми компютърът ми изключи“.

„Когато го прочетох, още малко и щях да се разплача. Беше президентско помилване. За заслуги към отбраната на страната — така пишеше. Бог знае кой си, обаче каза, че ще направиш всичко възможно да ми помогнеш, и удържа на думата си“.

Пишеше още, че след като оформили документацията, се върнал в Стара Япония, минал през апартамента, без дори да свали обувките си, и заварил Рейчъл в спалнята им, съкрушена. Вдигнала очи, помислила си в първия момент, че е сън. После сънят се усмихнал, протегнал ръце към нея и като син на религиозни католици й казал с удивление: „Евангелие от Марко, скъпа. Глава шестнайсета, стих шести“.

Тя нямала представа какво има предвид, но й било все едно — оставила се да я прегърне с големите си ръце, целунала го и останали така дълго, в мълчалива благодарност. След това той седнал и написал писмото до мен.

„Ти ми даде втори шанс — за живот, за любов, за деца. Как можеш да благодариш на някого за това?“ — пишеше.

„Подозирам, че повече няма да се видим, обаче помни — на тази дата всяка година ще слагам на масата ни за вечеря прибори за още един човек, в случай че почукаш на вратата. На добър път и нека Бог — под каквото и име да го познаваш — те пази“.