Тери Хейс
Аз съм пилигрим (74)

9.

Шепота също беше на телефона. Когато приключих с Бен, вече беше уредил десетки подробности — от самолетните билети до боклуците, които би трябвало да са в джобовете на Броуди Уилсън.

Най-важен сред материала, който щеше да превърне името ми в правдоподобна легенда, беше четиригодишен лаптоп с дълга история. Имаше имейл програма със стотици стари писма, делови и частни, както и документи и свалени файлове по стари случаи.

— Ще ги прегледаш в самолета и ще опиташ да се запознаеш с тези глупости — каза Шепота. — Съсредоточи се върху файла със семейните ти снимки — разведен си, но си много привързан към трите или двете си деца — не помня вече какво им казах. Можеш да съчиняваш неща около минали разследвания, но не можеш да правиш такова нещо около семейството си, разбира се. Казах, че си привързан към децата.

— Кодирани ли са файловете? — попитах.

— Защитени са с парола и слаб код, който могат да пробият сравнително бързо. Ако ги защитим както трябва, ще възникнат куп странни въпроси. Освен това ще ти дадат iTunes и mp3 плейър. Обаче те предупреждавам — компютърните факири на агенцията имат кошмарен вкус по отношение на музиката.

— Благодаря… Вероятно ще трябва да заобичам рап — отговорих.

Чух по чакъла пред входа да хрущят автомобилни гуми и реших, че хората от бекофиса си тръгват, след като са си свършили работата.

— Кога ще е готово всичко? — попитах.

— В шест сутринта. Дрехите, паспортът и лаптопът ще бъдат оставени при охраната и тя ще ги донесе в кухнята, за да ги вземеш.

Вече беше ясно, че ще ползвам спалнята му за гости, така че имах два часа за сън, преди отново да тръгна на път. „Благодаря на бог за адреналина“, казах си.

— Таксито ще дойде малко преди седем — продължи той. — Уредих ти една среща, преди да се качиш на самолета. Подробностите ще са в багажа ти.

Лицето му приличаше на смъртта и на двама ни ни беше ясно, че няма начин да е буден, когато тръгвам. Оставаше единствено да си кажем довиждане.

Той взе всичките ни бележки, бележници и флашки, хвърли ги в камината и ги запали. Сигурен съм, че не беше по наръчника, главата за правилно унищожаване на класифицирани материали, но пък поне създаде усещане за уют и прогони студа от мислите ми за това, което предстои.

— Ще ми се да можех да съм там, за да покривам гърба ти — каза той искрено. — Особено когато гърбът ти е опрян в стената. Но няма да мога.

— Никой няма да може — отговорих.

— Прав си. Ще си съвсем сам.

Погледите ни се срещнаха. Очаквах да протегне ръка, за да стисне моята и да ми пожелае късмет, но той не го направи.

— Ти не си като мен. Не си като никой агент, когото познавам, Скот. Твоят проблем е сърцето — каза ми.

Замислих се за това за момент. Проблемът ми е сърцето? Никой не ми беше казвал такова нещо дотогава, но като че ли имаше някаква истина в тези думи.

— Вземаш нещата по-навътре, отколкото би трябвало — обясни той. — При някои обстоятелства това може да е проблем.

Обърна се и побутна огъня с ръжена. Не беше приятно, но имаше право да го каже — беше мой водещ офицер.

— Ако поради някаква причина всичко отиде по дяволите и си сигурен, че ще те хванат, не чакай дълго — натискай бутона за катапултиране.

— Да се измъкна, така ли?

Той не отговори, поне не направо, а попита:

— Бил ли си някога в Афганистан?

— Не — отговорих.

— Имаш късмет. Аз прекарах няколко години в Кабул. На два пъти. Британците са били там сто години преди нас, но нещата не са се променили кой знае колко. Имали са една песен: „Когато лежиш ранен в афганистанските планини и жените дойдат, за да нарежат каквото е останало, прегърни пушката и си пръсни мозъка, срещни своя Бог като войник“.

Сви рамене, опита се да не придава на думите си особена тежест.

— Така че, да, както са пеели английските войници — „прегърни пушката“. Няма смисъл да страдаш, Скот — няма смисъл да удължаваш агонията.

Тогава си дадох сметка, без капка съмнение, че е отишъл в архива и е прочел досието ми.