Тери Хейс
Аз съм пилигрим (135)

70.

Ингрид се появи през задния двор на полицейското управление, придружена от друг младок полицай с ослепително лъснати ботуши. Завърза пишшнауцера за парапета на стълбата и се качи към кабинета на Кумали.

Аз тръгнах от кафенето преди нея, за да съм готов, когато дойде, така че седях на конферентна маса в ъгъла и я наблюдавах през прозореца. Самата Кумали се извини, че я чакала по-належаща работа — издирването на убиеца на Смукача.

— Търся детектив Кумали — каза Ингрид, когато влезе, без да ме забелязва, седнал в ъгъла. Това беше още една възможност да чуя гласа й, но продължавах да не съм сигурен.

— Детектив Кумали не е тук — отговори Хайруниса. — Мисля, че този господин може да ви помогне.

Ингрид се обърна и ме видя, а аз видях как очите й се плъзнаха надолу, към тъпите ми обувки тип ФБР, нагоре, по безформените ми панталони, и спряха за момент на евтината ми риза и грозната вратовръзка. Имах чувството, че ми липсват чиновнически ръкавели.

Бях я видял в кафенето и сега нямаше нужда да отвръщам на преценяващия й поглед, а хладното безразличие, с което я гледах, ми даваше известно предимство.

Тогава тя ми се усмихна и предимството изчезна.

— А ти си…? — попита. Имах чувството, че вече знае.

— Казвам се Б. Д. Уилсън — представих се. — Работя за ФБР.

Повечето хора — дори тези, които няма какво да крият — усещат някакво притеснение, когато чуят тези думи. Дори Ингрид Кол да го усещаше, по нищо не й личеше.

— Тогава не виждам как ще ми помогнеш. Казаха ми да дойда да си взема паспорта.

Хвърли на Хайруниса изпепеляващ поглед и установих, че секретарката е казала на госпожица Кол каквото й е минало през ума само за да я накара да дойде. Може би така действаха в турската полиция?

Вместо да оставя Хайруниса да се гърчи, отговорих вместо нея.

— Сигурен съм, че мога да го уредя. Просто имам няколко въпроса преди това.

Ингрид пусна чантата си на пода, седна и каза:

— Давай. — Не беше лесно да я смутиш.

Сложих на бюрото малка цифрова камера, натиснах бутона, уверих се, че записва и звук, и картина, и заговорих пред микрофона — казах пълното й име от копието от паспорта пред мен, времето и часа.

Видях, че оглежда устройството внимателно, но не обърнах внимание. А трябваше. Вместо това й казах, че съм положил клетва служител на правоохранителните органи и разследвам смъртта на Додж.

— Сега разследваме убийство — добавих.

— Да, чух.

— От кого?

— Всички говорят. Американските мизерници, онези с раниците, говорят само за това.

— Къде се запознахте с него и жена му?

Каза ми, че се били виждали в различни клубове и барове, но не били разговаряли.

— После всичко се промени. Една вечер, пред клуб, наречен „Смърдилището“.

— Има клуб, който се казва „Смърдилището“? — попитах. Няма как да не попита човек, нали?

— Не, разбира се. Казва се „Тексаско училищно книгохранилище“ — знаеш, сградата, от която Осуалд застрелял Кенеди — и го държат двама хипстъри от Лос Анджелис, обаче е такава дупка, че всички го наричат „Смърдилището“. Все едно. Излязох с едни приятели и видях едно бездомно куче, легнало зад контейнер с боклук. Беше лошо пребито и тъкмо се чудех как да го кача на мотопеда си, когато пристигнаха Додж и Камерън. Повикаха кола и го закарахме на ветеринар. След това се виждахме, разговаряхме — най-вече за кучето.

— Значи сте познавали Додж достатъчно добре? Така че ако отидете при него някоя вечер, с тревожна новина, би трябвало да знае коя сте?

Тя сви рамене, видимо объркана.

— Предполагам.

— Това ли е кучето? — попитах и посочих към прозореца.

— Да.

Продължих да говоря, докато преглеждах документите пред себе си, просто запълвах тишината.

— Как се казва?

— Джанфранко — отговори тя.

Не реагирах външно.

— Италианско име?

— Да. Напомня ми за един тип, когото познавах. Някои типове просто трябва да ловуват.

Усмихнах се и вдигнах очи.

— Имате ли семейство, мис Кол?

— Някъде.

— В Чикаго?

— Навсякъде. Женени, разведени, пак женени, разделени. Знаеш как е.

— Братя? Сестри?

— Трима доведени братя, които не искам да познавам.

— И не останахте в Чикаго?

— Отидох в Ню Йорк, ако това имаш предвид — за около осем месеца, — обаче не ми хареса, извадих си паспорт и дойдох тук. Сигурна съм, че това го имате някъде в някоя база данни.

Продължих, без да обръщам внимание.

— Сама ли дойдохте в Европа?

— Да.

— Смела постъпка, нали?

Тя сви рамене, не си даде труд да отговори. Беше умна, но и нещо повече — владееше се, оставяше впечатлението, че не й е нужен никой.

— Как живеете? Финансово имам предвид?

— Как живеят хората? Работя. Кафенета, барове. Четири седмици примамка пред вратата на клуб в Берлин. Изкарвам достатъчно, за да се справям.

— А по-нататък?

— Нормалното. Брак, две деца, къща в някое предградие. Обаче симпатягата ще трябва да се облича елегантно. Като теб. Женен ли си?

Да, бих хукнал след нея, помислих си. С тояга в ръка.

— Имах предвид по-непосредственото бъдеще.

— Лятото почти свърши. Може би ще отида в Перуджа, в Италия — там имало университет за чужденци, много говорят за него.

Вдигнах очи от бележките си, проверих дали камерата работи, погледнах към нея.

— Хомо– или бисексуална сте, мис Кол?

Тя посрещна свирепия ми поглед, без да трепне.

— Кажи ми от коя страна на оградата ореш ти, агент Уилсън?

— Това няма връзка — отговорих хладно.

— Точно същото мисля за твоя въпрос — каза тя.

— Разликата е голяма. Има признаци, че Камерън е бисексуална.

— Е, и? Трябва да излизаш навън повече. Много от днешните момичета са така — толкова им е писнало от мъже, че решават да пробват и в другия отбор.

Преди да успея да отговоря на тази теория, чух чаткане на токчета в коридора.

Влезе Камерън.