Тери Хейс
Аз съм пилигрим (76)

11.

Когато пристигнах в конефермата, имах вяра. Вярвах в рокендрола, американската мечта и равенството между хората. Най-много вярвах обаче, че едно издирване в световен мащаб и проверките на телесната температура по граничните пунктове ще накарат един укриващ се арабин да не дръпне предпазния щифт на гранатата.

Когато си тръгвах, все още вярвах в рокендрола, но в почти нищо друго. Нервният старец с прозрачната кожа ме бе убедил, че „модерният, интелигентен враг“, както го наричаше, никога няма да бъде хванат, ако търсим сред обичайните заподозрени. Нито пък ще има някакви си доброволно заразили се самоубийци.

Когато минах по трилентовия му път и подкарах към летището, осъзнах, че преследваме съвсем нов вид терорист. Видях бъдещето и си дадох сметка, че дните на фанатизирания фундаменталист са минало. На негово място идва ново поколение, а човекът с едрата шарка — високообразован, на „ти“ с технологиите — е може би сред първите. Пещерните обитатели с техните окичени с бомби колани и пътнически самолети, превърнати в ракети, започваха да приличат на телефон с шайба. Аз си имах работа със смартфон. Ами ако действа соло? Ако е направил всичко това сам, постижението му ще е още по-смайващо.

Никой не обича да си мисли, че може да си е намерил майстора, особено ако е агент от разузнаването, избран и обучен да е най-добрият на бойното поле, но това беше моят вече дълбоко вкоренен страх, когато пристигнах на летището. И трябва да кажа — докато със Сарацина кръжахме все по-близо един до друг през следващите седмици, — не открих нищо, което да ми помогне да прибера това чувство в калъфа му. Беше брилянтен във всичко, с което се заемаше.

И така, когато оставих наетата кола на летището, минах през контролния пункт и се качих на самолета за летище „Ла Гуардия“, Ню Йорк, бях в доста мрачно разположение на духа. Оттам взех такси до летище „Кенеди“ — вече бях агент, който пътува точно както би пътувал всеки федерален агент от Манхатън — и се прехвърлих на полета за Истанбул, който беше след само двайсет минути.

Следващите шест часа преглеждах електронна поща, снимки и записки, които очертаваха живота на Броуди Уилсън — скелета на живота му. Едва когато добавих плът към костите — децата ми получиха имена, рождени дати, които бих си спомнил дори при затруднени обстоятелства, като слушах кошмарната музика, записана на плейъра — затворих капака на компютъра и наклоних облегалката назад.

Не смятах да спя. Исках да помисля за другото нещо, което се въртеше в ума ми — какво има в папката ми.