Тери Хейс
Аз съм пилигрим (142)

5.

Делегация от високопоставени мъже с бели тоби и характерните куфии на червени квадратчета на главите — две имаха златни нишки, което показваше, че са членове на саудитската кралска фамилия — ме посрещна на пистата в Джеда.

Чакаха край стълбата — десетина души, брулени от силния пустинен вятър, — а още поне четирийсет с автоматични оръжия чакаха около флотилия черни джипове.

Предвождащият делегацията — единият от двамата със златни нишки в куфията — пристъпи напред, подаде ми ръка и се представи като директор на Мабахит — саудитската тайна полиция. Наближаваше четирийсет, ръкостискането му беше вяло, имаше надвиснали клепачи и харизма колкото Ангела на смъртта.

Посочи останалите от групата.

— Това са всички висши членове на моята организация. Долетяхме от Рияд преди два часа — обясни той и посочи един джъмбо без обозначения, който чакаше на съседна писта. Предположих, че толкова голям самолет им е нужен, за да превозва флотилията джипове.

Усмихнах се и вдигнах ръка, за да поздравя хората. Помислих си да попитам защо сред посрещачите няма жени, но се отказах — не биваше да започваме зле. Вместо това благодарих на директора за съдействието.

— Говорих с Дейв Маккинли преди да излетя от Турция — казах. — Вероятно ви се е обадил незабавно.

Онзи ме изгледа, като че ли съм се простил с разсъдъка си.

— Не съм разговарял с Шепота. Президент Гроувнър е разговарял с негово величество, лично.

Нищо чудно, че имахме Боинг 747 и цяла армия на разположение.

Бях пътувал до Саудитска Арабия само веднъж — при това преди много години, — но си спомнях много добре, че маниерите тук са от огромна важност, така че се обърнах към делегацията.

— За мен, като представител на американските правоохранителни органи, е чест да имам възможност да работя със славната Мабахит — излъгах с крясъци, за да надвикам вятъра. — Всички в моята организация, в цялата ни разузнавателна общност на Съединените щати, ценим вашата служба много високо.

Картър беше описал същите тези типове като „боклук, опакован в кожа“.

— Както вероятно сте известени, много скоро ще идентифицираме мъж, който се опитва да закупи ядрен спусък, или така наречената „бомба в куфарче“. Предвид легендарните умения, знания и интелигентност на Мабахит не се съмнявам, че бързо ще доведем мисията си до успешен завършек.

Хареса им. Всички се заусмихваха и закимаха, запристъпваха напред да ме целунат по бузата и да се представят. След като формалностите свършиха, се качихме на джиповете и полетяхме към далечното сияние от градски светлини.

При предишното си идване бях посетил Джеда, така че познавах града доста добре. Мога да го препоръчам с едно — ако, да кажем, искаш да се самоубиеш, но не ти стига куражът, два дни престой в Джеда ще решат въпроса.

В държава без киносалони, концерти, барове и кафенета, в които да ходят мъже и жени, магистралите бяха почти пусти. Това обаче не попречи на първия джип да пусне сирените и сигналните светлини, така че поне се движехме по плоския еднообразен терен добре озвучени.

Намалихме скоростта едва когато стигнахме до Корниш и свихме вляво. През прозореца видях главната джамия на града, с огромния паркинг отпред — място, което някога, както научих, се използвало за много по-мрачни цели, — после минахме покрай Министерството на външните работи и свихме в някаква малка уличка. Спряхме за проверка на пропускателен пункт, чиито служители приличаха на надзиратели от затвор с максимално строг режим. Вероятно бяха точно такива. Мабахит е единствената разузнавателна служба на света, която управлява своя собствена система от затвори, и не е нужна голяма лопата, за да откриеш, че обитателите й често са обект на изтезания.

Приближихме мрачна на вид сграда, влязохме в подземен паркинг и се качихме с асансьор до огромна конферентна зала, оборудвана с компютърни системи, екрани, видеотехника и остъклени помещения, пълни със сървъри.

— Добре дошли във военната стая — каза директорът.

Имаше поне стотина души — агенти и анализатори, поне на външен вид, — седнали зад бюра. Изправиха се, когато влязохме. Шефът им ме представи на арабски, после се обърна към мен:

— Кажете ни от какво имате нужда.

Обясних, че издирваме мъж на вероятна възраст между трийсет и четирийсет години и с фамилно име Ал Насури.

— Освен това за него не знаем почти нищо — добавих. — Знаем само, че има сестра, която е родена тук, в Джеда.

Казах им, че името й е Лейла, дадох им рождената й дата и че вероятно се е преместила със семейството си в Бахрейн. Директорът кимна, даде инструкции на подчинените си на арабски и ги пусна да действат.

Настани ме на стол до неговия, пред централната конзола, и получих възможност да наблюдавам нещо уникално. Бях чел за тези неща, разбира се, но никога не бях виждал машината на една тоталитарна държава в действие. За човек, който цени правото на личен живот и свободата си, тази гледка е ужасяваща.

Агентите изискаха сертификати за раждане, документи за болнично лечение, заявления за визи и паспорти, архивни документи за членство в джамии, записвания в училища, академични справки, конфиденциални болнични анамнези, регистрации на превозни средства и — едва ли не — записи от всички публични тоалетни в Кралството.

И това продължаваше и продължаваше — не само информация за обекта, но и всички със същото фамилно име, за да се издирят членовете на фамилията му. Всичко беше на арабски, така че нямах надежда да проследя какво правят, но наблюдавах със страхопочитание как редиците с дискови устройства премигват и търсят информацията, мъже потъваха в търбуха на сградата и се връщаха с жълтеникави папки документи, а няколко души машинописци, зад централната конзола, непрекъснато актуализираха доклада за свършеното, за да може да бъде информиран директорът.

Анализаторите и агентите от екипа се хранеха зад бюрата си, спираха колкото да си вземат кафе или да изкрещят някоя поръчка в огромното пространство, докато — след три часа, когато мястото вече беше осеяно с компютърни разпечатки и изписани листа — един от най-старшите служители се върна от архива с тънка папка официални документи, завързана с червена панделка. Заговори на шефа си учтиво на арабски и това, което каза, накара всички да спрат и да се обърнат към директора.

Той взе папката, погледна я с особените си очи, поиска последната актуализация на текущия доклад и се обърна към мен.

— Имаме всичко необходимо, агент Уилсън. Трябва обаче да призная, че съм объркан. Мисля, че е станала сериозна грешка.

— Каква грешка? — попитах и се помъчих да пропъдя острието на страха.

— Името на човека, когото издирвате, е Закария ал Насури — каза той и ми подаде копие на сертификат за раждане, на арабски.

Взех го и го погледнах за миг. Можех да мисля само едно — какво дълго, много дълго пътуване, за да се добера до този лист. Целият ми живот, в определен смисъл.

— Жената, за която стана дума — продължи той, — Лейла ал Насури, има един брат и една сестра. Братът, Закария, е роден пет години преди нея, също тук, в Джеда. Бащата е бил зоолог в Департамента по морска биология на Червено море. Изглежда, негова специалност са били изследванията върху — явно имаше трудности с латинския, но въпреки това го изрече — Amphiprion ocellaris.

Десетина души в залата се засмяха — каквото и да означаваше това.

— Риба клоун — казах тихо и започнах да разбирам. Мушнах сертификата за раждане в пластмасов джоб и го сложих до мобилния си телефон. — На английски се нарича риба клоун. Мисля, че този, когото търсим, е приел това наименование за псевдоним, може би за да се регистрира в някой интернет форум.

Директорът кимна и продължи.

— Според архивите предшествениците ми в Мабахит са познавали бащата добре. Бил е екзекутиран преди двайсет и пет години.

Сепнах се.

— Екзекутиран? — попитах. — За какво?

Директорът прегледа няколко листа и откри каквото търсеше.

— Обикновеното — пакост на земята.

— Съжалявам, но какво точно означава пакост на земята?

Той се засмя.

— До голяма степен каквото искаме. — Почти половината от хората му също смятаха, че това е смешно. — В неговия случай — продължи — означава, че е критикувал кралската фамилия и е говорел за отстраняването й — Изведнъж спря да се смее. Спряха и агентите му. Говореше се за кралската фамилия.

— Екзекуциите се изпълняват публично, така ли е? — попитах.

— Да — отговори той. — Бил е обезглавен на паркинга, пред джамията.

Наведох глава — истински кошмар. Едно публично обезглавяване е в състояние да превърне всекиго в екстремист — нищо чудно, че синът е станал терорист.

— Колко годишен е бил тогава Закария ал Насури?

Той отново погледна документите.

— На четиринайсет.

Въздъхнах.

— Има ли сведения дали е присъствал на екзекуцията? — Всичко това беше такова корабокрушение, че очаквах какво ли не.

— Никой не е бил сигурен, но няколко агенти са били на площада тогава и са решили, че е бил там. В резултат към досието на семейството е приложена снимка.

Извади стара фотография и ми я подаде.

Беше черно-бяла, направена от високо — по всяка вероятност камера за наблюдение. На нея се виждаше тийнейджър, висок и слаб, брулен от пърлещия пустинен вятър сред почти празния площад.

Езикът на тялото — пълното отчаяние в позата на младежа — говореше толкова ясно за болка и загуба, че просто нямах съмнение — беше той. Виждаше се приближаващ полицай, с вдигната бамбукова пръчка, който се опитваше да го прогони, и заради това лицето на момчето беше наполовина извърнато настрани. Не видях физиономията му, въпреки че имах негова снимка. Не си давах сметка, но това беше лош знак.

Мушнах снимката в пластмасовия джоб и директорът продължи:

— Според документи на граничните власти скоро след екзекуцията майката е взела трите си деца и е заминала да живее в Бахрейн. Не мисля, че е имала голям избор. Заради престъпленията на мъжа си щеше да е презряна сред роднините и приятелите си. Прав й път. — Сви рамене. — Предвид проявите на тези хора обаче службата ни е продължила да се интересува от тях — поне през първите пет години. Бахрейн е приятелска държава и ги е наблюдавала по наша молба.

Посегна към друга папка, при което ръкавът му се вдигна и отдолу се показа златен ролекс със сапфири, който вероятно струваше повече, отколкото повечето хора припечелват за цял живот. Извади няколко листа. Реших, че са доклади на ченгета, които са наблюдавали майката и децата.

— Започнала е работа — продължи директорът, докато преглеждаше документите, — и е престанала да носи хиджаб. Какво говори това? — Погледна хората си. — Не е кой знае каква майка и мюсюлманка, нали? — Всички закимаха утвърдително.

Кой знае? Може би обезглавяването на съпруга има нещо общо с факта, че си е намерила работа и всичко останало, помислих си. Картър беше прав за тези хора, но каква алтернатива имах? В момента ни бяха нужни.

— Момчето се е присъединило към малка джамия, много консервативна и антизападна — в покрайнините на Манама, столицата. Някъде към шестнайсетия му рожден ден са му помогнали да си плати полет до Пакистан…

Стаих дъх. На шестнайсет е бил само дете, но пресметнах набързо коя година трябва да е било.

— И е заминал за Афганистан? — попитах. — Казвате ми, че е станал муджахидин?

— Да — отговори той. — Според някои хора е бил герой, свалил е три бойни хеликоптера.

Разбрах защо е пътувал до Хиндукуш, за да тества вируса, откъде е намерил експлозивите, за да минира селото, и как е успял да се измъкне от австралийците по отдавна забравени пътеки. И си спомних още един саудитец, заминал за Афганистан, за да се сражава с руснаците. И той беше фундаменталист, който страстно ненавиждаше кралското семейство и бе стигнал до идеята да атакува Америка. Осама бин Ладен.

— Значи е бил в Афганистан. След това? — попитах.

— Разполагаме само с още един документ — отговори той и извади тънка папка, завързана с червена панделка. Отвори я и взе впечатляващ на вид формуляр, написан на арабски и подпечатан с официален печат.

— Открихме го в архивите. Изпратен ни е преди повече от двайсет години от афганистанските власти. — Подаде ми листа. — Това е смъртен акт. — Както казах, станала е грешка. Бил е убит две седмици преди края на войната.

Гледах го, без да обръщам внимание на документа, загубил дар слово.

— Виждате ли, не търсите когото трябва — добави той. — Закария ал Насури е мъртъв.