Тери Хейс
Аз съм пилигрим (19)

5.

Циганското лято на семейството би могло да продължи вечно, ако не била група строителни работници от Пакистан.

Месец след като синът й се съгласил тя да работи, четиримата се преместили в прилична къща в хубав квартал и пет дни седмично тя се качвала с дъщерите си на автобуса и отивала на работа. Никога дотогава не се била чувствала толкова целеустремена и никога не се била радвала толкова на момичетата си. Всичко свършило два дни след като работниците започнали да строят малка бизнес сграда до училището на момчето.

Незапознати с тънкостите на изкопните работи, бангладешците скъсали с малкия си багер водопровода и електрозахранването и климатиците в училището спрели. Докато нещастният багерист оглеждал опърлената си машина, децата му махали весело от прозорците на училището, защото били наясно, че ще ги освободят до края на деня.

Сарацина решил да изненада майка си и да я заведе на обяд, но автобусния транспорт в Манама не е по-добър от този в Джеда, така че пристигнал пред сградата на „Бателко“ няколко минути след като затворили за обедната почивка. Решил, че майка му е в служебното кафене, и влязъл в мола, за да изпие нещо и да помисли как да прекара свободния следобед.

Слязъл от ескалатора, видял я на трийсетина метра и в този миг малкият живот, който бил изградил за себе си в Бахрейн, се разпаднал на парчета. С открито лице и с червило — очилата „Гучи“ била вдигнала над челото си — тя обядвала със свои колеги.

Сарацина се вгледал в незабуленото й лице, с грим. Бил съкрушен — в очите му изглеждала гола. По-лошо от нескромността й бил фактът, че на голямата маса седели и четирима мъже. От пръв поглед разбрал, че те не са бащи или братя на никоя от другите жени.

Внезапната вълна на погнуса, усещането за подло предателство, едва не го задушила и точно когато успял да я потуши, го връхлетяло буреносното отчаяние на провала — осъзнал, че е предал и излъгал доверието на баща си по най-лошия възможен начин.

Замислил се дали да не вдигне скандал на майка си пред колегите й, да й каже да закрие лицето си, да я дръпне да се прибира у дома — но някак си успял да накара краката си да се отдалечат. Ядосан, наранен, буквално опустошен, той отишъл в единственото убежище, което познавал — джамията, — защото отчаяно се нуждаел от съветите на имама и другите воини от Мюсюлманското братство.

Върнал се у дома късно вечерта и нарочно не бързал да стане на следващата сутрин, така че не видял майка си и сестрите си до вечерта. Странно, не споменал изобщо това, което видял в мола, но докато се хранели, майка му доловила, че нещо не е наред.

Когато момичетата си легнали, тя го попитала какво има, но той — намусен и мълчалив — отказал да говори за това. Тя си помислила, че причината е момиче, и решила да не го притиска — тя самата имала братя и знаела колко трудни са юношеските години за момчетата.

Минали няколко дни и накрая той седнал и говорил с нея. Със сведени очи й казал, че след месеци на размисъл е решил да води религиозен живот и един ден — ако е такава волята Божия — да стане имам.

Тя го погледнала стъписано, но не направила опит да го прекъсне — макар мечтите й за бъдещето на сина й никога да не били включвали нещо такова.

Той й казал, че знае колко труден е духовният живот, но че след смъртта на баща му религията му донесла по-голяма утеха от всичко друго и — както изтъкнал имамът по няколко повода — баща му би бил невероятно горд с това му решение.

Майка му знаела, че това е така, но макар то да обяснявало мълчанието му напоследък, долавяла, че има и още нещо, което го е тласнало към това решение. Нещо, което не разбирала.

Вгледала се в единствения си син — с всеки изминал ден приличал все повече и повече на баща си и тя го обичала още повече заради това, — опитала да го накара да й каже всичко, но той просто издържал погледа й, без да трепне.

— След две седмици ставам на шестнайсет — казал й — Но все още ми е нужно разрешението ти, за да получа паспорт. Искам да замина за Пакистан за месец.

Тя не казала нищо, била в шок. Пакистан? Защо в Пакистан?

— Ще е през лятната ваканция, така че няма да се отрази на училището ми — продължил той хладно. — Близо до Куета има прочуто медресе, което предлага идеално обучение за млади мъже. Имамът ми каза, че то ще подпомогне бъдещата ми кариера.

Майка му кимнала — имала чувството, че чува как онзи слепец го казва. Какво знаел той за сина й? Момчето било високо и силно, изненадващо спортен тип, и тя силно се съмнявала, че един отдаден на религията живот ще го удовлетвори.

— Дори и да се съглася, как ще си го позволим? — казала тя, защото решила да започне с най-разумните аргументи.

— Обучението там е безплатно — отговорил той. — А имамът каза, че ще плати самолетния ми билет. Други хора от джамията обещаха да пишат на приятели, за да ми уредят място за спане.

Тя прехапала устна — би трябвало да го очаква, да е подготвена за нещо такова.

— Кога искаш да заминеш? — попитала.

— След десет дни — отговорил той, сякаш я предизвиквал да каже, че е прекалено рано.

— Кога?!

— След десет дни — повторил той, макар да знаел, че е чула много добре.

Трябвало да мине малко време, та тя да спре бясното думкане на сърцето си. Едва тогава опитала да укроти страха си — страха, че ако не му помогне, между тях може да зейне бездна, която никога да не се запълни.

— Е? Какво ще кажеш? — попитал той с достатъчно агресивен тон, та тя да разбере, че трябва да даде отговора, който той очаква.

— Никога няма да застана на пътя на такава достойна амбиция — отговорила тя. — Обаче имам свои собствени тревоги, така че искам да се срещна с имама, за да се уверя, че условията ме удовлетворяват. От това ще зависи и окончателният ми отговор.

Той се усмихнал мило и станал.

— Няма проблем. Той очаква да му се обадиш.

След два дни, успокоена след срещата си с имама, тя подписала заявлението за ускорено издаване на паспорт и още същия следобед младежът отишъл в офиса на пакистанските авиолинии, за да си купи билет.

По това време майка му вече си била дала сметка, че той няма да е с тях за рождения си ден, и с двете му сестри се спуснали да пазаруват и да готвят, поели допълнително бреме — да организират изненадващо празненство за рождения му ден в деня на заминаването му. Тайната била зле пазена; той като че ли влизал в играта, преструвал се, че не забелязва допълнителните храни, които купували, или поканите, които изпращали до училището и джамията.

В четири часа сутринта преди празненството обаче той вече бил буден и напълно облечен. Влязъл тихо в стаите на сестрите си, застанал до леглата им. Те били изтощени, защото до полунощ привършвали подготовката, така че не се събудили. Погледнал прекрасните им лица, понесли се в тишина по тъмните океани на съня, и може би едва тогава осъзнал колко много ги обича. Времето обаче не било за слабост и той мушнал под възглавниците им по един екземпляр от Корана, подписан от него, и ги целунал за последен път.

С още по-натежало сърце минал по коридора и отворил вратата на майчината си стая. Майка му спяла на една страна, с лице към него, осветена от меката светлина от нощната лампа в банята.

Без никоя от трите да знае, няколко дни преди това той отишъл в офиса на авиокомпанията и сменил полета си с по-ранен, в шест сутринта — откакто бил видял майка си в мола, прикривал чувствата си, но не бил сигурен, че ще успее да ги овладее в емоционалната буря, която щяла да съпътства това — само той знаел — прощално събиране. Бил им казал, че ще замине само за месец, но не било истина — в действителност нямал представа дали ще се видят изобщо някога пак.

Погледнал майка си и си дал сметка, че няма лесен начин. Бил израснал в пустинята и бил виждал мъгла само веднъж през живота си — рано една сутрин баща му го събудил и двамата гледали стената от бели изпарения, от друг свят, да се носи към тях откъм Червено море. Сега спомените се връщали в главата му по същия начин — коремът й расте с една от сестрите му, баща му я удря силно по лицето за неподчинение, очите й танцуват от смях заради някаква шега. Нахлуващите емоции — от надежда до отчаяние, от детска любов до горчиво разочарование — го обвивали с пипалата си, докато не се изгубил в тяхната бяла променяща се вселена.

Щял да остане така, унесен в спомени, ако гласът на мюезина в далечината не призовал правоверните към молитва. Това означавало, че се съмва и че вече закъснява. Пристъпил до леглото, навел се над лицето на майка си, усетил нежния й дъх по лицето си. Казват, че когато мъж умира в битка, почти винаги заравя пръсти в пръстта, опитва да се вкопчи в земята, в цялата любов и болка, които тя таи.

Момчето не го осъзнало, но би могло да види, че пръстите му са вкопчени в завивката на майка му. Целунал я по челото и прошепнал една-единствена дума — нещо, което не бил изричал никога. Прошепнал името й, сякаш бил малко дете.

Изправил се и излязъл заднишком през вратата, не откъснал поглед от майка си до последния момент. Грабнал раницата, излязъл в светлината на новия ден и хукнал по улицата, за да не би сълзите да го победят и да накарат краката му да последват сърцето му — да го накарат да се върне.

В другия край на улицата — както било уговорено — го чакала кола. Вътре били имамът и двама от водещите членове на Мюсюлманско братство. Той се качил отзад, те го поздравили, шофьорът включил на скорост и колата поела към летището.

Майка му се събудила след два часа — станала рано, за да довърши подготовката за празненството. В кухнята намерила писмо, адресирано до нея. Когато започнала да чете, имала чувството, че от пода се надига ледена вода и залива долната половина на тялото й — усетила как краката й се подкосяват и едва успяла да намери стол, преди да се строполи.

Той й пишел съвсем делнично, че я е видял в мола, видял срама й в пълен блясък и бил сигурен, че сестрите му са съучастнички в поведението й, че единствената му амбиция била да защитава жените точно така, както би искал баща му.

Продължила да чете — две страници, изписани четливо, с които с прости думи й давал урока, който са научили безброй родители: че собствените ти деца те нараняват най-жестоко.

Стигнала до последния абзац и си дала сметка, че е била жестоко измамена от имама. Прочетеното прекъснало и последните нишки на изопнатото й самообладание и тя пропаднала в бездна от загуба, чувство за вина и ужасяващ страх.

Синът й пишел, че заминава за Куета, но там нямало прославено медресе, а лагер, скрит високо в планините. Там щял да прекара шест месеца основно обучение, а след това по старите пътища на контрабандистите да прекоси границата към бойното поле.

Пишел й, че няма никакво намерение да се отдаде на религиозен живот. И че като всеки искрено предан мюсюлманин заминава за Афганистан — за да води свещен джихад срещу съветските агресори, които избиват децата на Исляма.