Тери Хейс
Аз съм пилигрим (32)

18.

Уличното осветление на паркинга, с натриеви лампи, се запалило с шумолене. Тлас нямало как да види жълтото сияние — повече никога нямало да види каквото и да било, — но чул звука и сърцето му се разтуптяло — спускането на нощта означавало, че времето на мръсния палестинец изтича.

Чудовищна червена болка прониквала все по-дълбоко в черепа му и той усещал кръвта да се стича като сълзи от очните му кухини, но действието на упойката отслабвало и макар болката да се усилвала експоненциално, усилвала се и енергията му.

Бил силен мъж, в добра физическа форма, но какво струва тя, ако духът ти е сломен? Това, което задържало сриването му, скритото познание, което го поддържало, бил фактът, че когато излязъл от сградата, вече закъснявал. Сега, със спускането на нощта, сигналът за тревога щял да бъде разтръбен навсякъде.

Жена му и четирите му големи деца, които го очаквали с нетърпение в дома на най-голямата му дъщеря, за да прекарат следобеда край басейна, вече би трябвало да са се обадили на всички, за които са се сетили. Един от широкоплещестите му синове — и двамата си създавали репутация в старата служба на баща си — вероятно вече се бил обадил на любовницата на баща си, готов да й се разкрещи, че му е попречила да изпълни семейните си задължения.

След като не успеели да го открият, с падането на мрака момчетата със сигурност щели да се качат на колите си и да тръгнат по маршрута му, разтревожени да не е катастрофирал. Като служители на тайната полиция, двамата били въоръжени по всяко време, така че сега Тлас просто трябвало да остане жив, за да им помогне да открият палестинеца възможно най-бързо. Въпреки раните, въпреки болката и замайването знаел как да го направи.

Започнал да движи главата си наляво и надясно, да разхлабва лепенката, която я държала за облегалката, докато постепенно се освободил, с цената на кичури коса и разранена кожа. Болката сигурно е била убийствена, но си струвало — ако освободял главата си, щял да може да раздвижи и да освободи раменете си, а после със зъби да освободи китките си.

По-рано бил усетил как фанатикът измъква мобилния телефон от джоба му и бил видял как сграбчва слушалката на телефона в джипа от гнездото й. Миг след това чул как двата телефона се разбиват на парчета в асфалта. Идиотът обаче бил оставил мотора да работи, за да избяга бързо, ако се наложи, но изглежда, нямал понятие от луксозни коли и не си бил дал сметка, че системата хендсфрий още работи. Ако успеел да се освободи от лепенките и да се добере до предната седалка, нямало да са му нужни очи, за да открие бутона на волана и да активира телефона на джипа.

Последният разговор сутринта от телефона на колата бил с големия му син и натискането на бутона щяло да набере номера му автоматично. Той трябвало само да говори достатъчно силно, за да може микрофонът над главата му да улови гласа му. „Служба. Паркинг“ — прошепнал, за да изпробва.

Синът му щял да разпознае гласа му и Аллах да е на помощ на палестинеца, когато момчетата пристигнат. Виковете на онази жена за помощ миг преди да проникне в нея — и молбите й за бърза смърт няколко часа по-късно — щели да звучат като лека поезия в сравнение с песента, която синовете му и колегите им можели да изтръгнат от гърлото на скапаняка палестинец. Тлас продължавал да повтаря двете думи — по-силно, по-отчетливо, — когато накрая освободил главата и гърдите си от лепенката. Изпъшкал от болка и щял да се разплаче, ако му били останали слъзни канали.

Останал за момент седнал, за да се възстанови от агонията, и всеки, който би погледнал през затъмнените стъкла на джипа, би видял мъж с извадени очи, с липсващи кичури коса и разранена кожа по слепоочията.

След още малко би видял как се надига напред, как разкъсва лепенката от китките и краката си с дива решимост — и би разбрал, че е въпрос на минута-две, та мъжът да се освободи окончателно.