Тери Хейс
Аз съм пилигрим (34)

20.

Хряс! Лепенката от лакътя на Тлас се скъсала, когато прегризал последната нишка и счупил резеца си. От зъба прокапала кръв, но той не обърнал внимание. Освободил се и успял да седне.

Кръвта се върнала в ръцете му, при което той изпъшкал от болка, навел се напред и почнал да маха лепенките от бедрата и глезените си — падал назад всеки път, щом губел равновесие, навеждал се отново, вече си представял как ръцете му напипват волана, натискат бутона на телефона, как се чуват сирените на синовете му и колите спират на паркинга.

И на устните си вече не вкусвал спасение. Вкусвал мъст. Освободил единия си крак и с тока на обувката си ритал лепенката на другия, докато не я скъсал. Пипнешком във вечната тъмнина се свлякъл на колене. Бил свободен.

На двеста метра оттам стъклената врата на института се отворила и Сарацина — с контейнерите с очите в ръце — изскочил от сградата и хукнал към паркинга. След двайсет секунди щял да е при джипа. При положение че двигателят работи, щял да включи на скорост и да излезе през портала преди електронните ключалки отново да запечатат сградата.

Виждал неземното сияние на натриевите лампи напред. Свил вляво през цветните лехи и спестил няколко секунди, изскочил на асфалта и видял черния джип точно пред себе си. Машината се клатела — някой вътре се движел…

Тлас — човек, обладан от демони — пропълзявал по свалените задни седалки към волана и цялата кола се клатела. Блъснал се с рамо в облегалката на предната седалка, съвзел се, претърколил се някак отпред. Протегнал ръка напред и по някакъв късмет сграбчил волана.

Сарацина хвърлил контейнерите с очите и хукнал към джипа. Нямал представа какво опитва да направи Тлас — да настъпи газта и да блъсне колата, да блокира скоростната кутия, да се заключи вътре, — но решил, че цялата опасност е на предната седалка.

И през следващите няколко трескави крачки взел решение, което щяло да промени и неговия живот, и живота на Тлас. И по-съществено — щяло да промени целия му план. По-добър човек — човек със съпруга и деца, с мечти, свързани с тях, та било и скромни, човек, видял по-малко убийства и повече любов, нормален човек, с други думи — би загубил време, за да отвори вратата. Сарацина обаче направил точно това, което бих направил аз или всеки друг истински убиец — решил да счупи затъмненото стъкло от страната на шофьора с юмрук.

За миг го обзела паника: ами ако стъклото е бронирано? И определено щеше да е било, ако Тлас все още е бил в тайната полиция, но този джип, кадилак — голям и лъскав — бил частната му кола. Както и да е. Сарацина нямал време да разсъждава…

Тлас вече се бил проврял зад волана, бил намерил бутона за телефона и го бил натиснал. Системата вече писукала, защото набирала номера. Помощта била само на няколко цифри разстояние. Три, две…

Бяла тойота „Ландкрузър“ — с надута сирена, с мигащи червени и бели светлини зад радиаторната решетка, без трафик в навечерието на празника, който да пречи на движението й — летяла по шосето, минала покрай стария оазис, насочила се право към института. Вътре седели късо подстриганите синове на Тлас и оглеждали пътя напред — търсели линейки, смачкани мантинели, пожарни или други признаци на пътен инцидент.

Телефонът на таблото на тойотата иззвънял и братята веднага погледнали дисплея. Баща им — най-после!

Юмрукът на Сарацина се появил сред дъжд от стъкло и се стоварил в носа на Тлас. Бил удар, с какъвто всеки муджахидин от Афганистан би се гордял — разлетели се пръски кръв, Тлас, обезумял от болка, се килнал на съседната седалка.

По-високият от синовете на Тлас, който не шофирал, грабнал телефона от стойката и извикал: „Татко!“ Никой не отговорил.

Баща им лежал проснат — скимтяща сляпа пихтия — върху междинната конзола на предните седалки на джипа. Но все още бил в съзнание — чувал гласа на сина си да го вика все по-настойчиво. Като някой, приел правата вяра на смъртното си легло, трябвало да намери сили да каже само няколко думи, които ще му донесат спасение. В този случай: „Служба. Паркинг“.

Объркан — защото нямал представа как така телефонът работи без слушалка, — Сарацина чул непознат глас да вика баща си и видял Тлас да се надига на лакът, устните му да се движат, за да отговорят. Втори път за толкова кратко време Сарацина взел вдъхновено решение: не се занимавал с Тлас и объркването му, а протегнал ръка, завъртял ключа в стартера и го измъкнал, изгасил двигателя, изключил захранването — и телефонът умрял.

Тлас не виждал какво се случва, но опитал да се справи с жестоката болка. Давал си сметка единствено, че не е успял да произнесе думите, които можели да го спасят, и понечил да се надигне.

Двамата мъже в тойотата чули, че линията прекъсва, и незабавно набрали колата на баща си. Все още нямали представа къде може да е той, така че продължавали към института.

Тлас тъкмо се бил надигнал на лакът, когато усетил, че дясната врата се отваря. Усетил как силните ръце на Сарацина го сграбчват за реверите и го издърпват през конзолата, как го слагат да седне на седалката. Опитал да се съпротивлява, но без резултат.

Сарацина изтеглил предпазния колан и го омотал около врата на пленника си, пристегнал го около окървавените му ръце и гърди, за да го задържи изправен на седалката. Щракнал закопчалката, проверил дали Тлас е обездвижен напълно и излязъл от джипа. Изтичал назад, взел контейнерите с очите и се качил в джипа.

Веднага щом запалил мотора телефонът започнал да звъни отново. Сарацина би предпочел да го изключи, но тъй като не знаел нищо за тази система, решил да не я пипа. Дал заден и нарочно минал през стъклата от прозореца, за да ги надроби още повече. Би било по-добре да ги събере, за да не остави никакви следи, но не разполагал с време. Първо безтелесният глас, а сега и писукането на телефона му дали да разбере, че вече са по дирите му, и макар да нямал представа точно къде са, забавянето в сградата и изопнатите му нерви му казвали, че трябва бързо да промени плана си.

Извил волана, настъпил газта и излязъл на изходната алея. Вместо да се качи на шосето и да кара към паркинга на летището, където смятал да ликвидира Тлас и да изостави колата сред хиляди други, решил да мине на резервния вариант и да се отърве от колата възможно най-бързо.

Поради тази причина — и никоя друга — всичко тръгнало в лоша посока от наша гледна точка. Продължил по локалното и свил към задната част на комплекса. Синовете на Тлас, с готови за стрелба пистолети, излезли от главния път и влезли в паркинга на института. Разминали се с черния кадилак с не повече от десет секунди.

Десет секунди — никакво време, — но се оказват достатъчни. Те означавали, че не за първи път животът на безброй хора ще зависи от незначително събитие — ако бомбата не е била оставена зад дъбовата преграда под масата в заседателната зала на фюрера, ако руският цар не е бил екзекутирал брата на Ленин, ако… — но от неприятен опит знаех, че не можеш да разчиташ на Божия намеса и че съдбата е добра към лошите също толкова, колкото и към добрите.

Мъжете в тойотата пристигнали няколко секунди по-късно, което означава, че не са видели колата на баща си, не са започнали преследване, не са заловили Сарацина и никой никога така и не открил, че онези шест малки ампули липсват.