Тери Хейс
Аз съм пилигрим (182)

45.

Като се борех с треската и болката, насочих лодката към морето. Поех на юг, покрай брега, с пълна газ.

Вятърът беше сменил посоката, сега духаше срещу прилива, носът се забиваше в стръмни вълни и вдигаше облаци водни пръски, а моторът виеше от усилието. Бях на предела на силите си, но се заставих да изолирам болката и със здравата си ръка да поддържам правилния курс. Накрая завих покрай някакъв нос и влязох в защитен от вятъра залив, така че можех да застопоря руля.

Слязох долу и започнах да търся. В шкафа най-отпред видях стара раница и сложих в нея пистолета и пълнителите, които още бяха в джобовете ми. До раницата имаше непромокаемо платнище с оловни тежести. Нямаше причина да го правя, но в състоянието ми реших, че не ми се иска да стоя до собствената си погребална плащаница. Отворих илюминатора и хвърлих платнището в морето. То се завъртя зад лодката и след миг потъна в пяната от мотора.

Под седалката отзад открих това, което всъщност ми трябваше — комплекта за оказване на първа помощ. Сигурно беше на двайсет години, но никога не беше отварян и се оказа оборудван изненадващо добре.

Качих се в рубката, почистих с тампони премазания си крак, а с ножичка изрязах изгорелите парчета кожа около огнестрелната рана на рамото. Отворих флакон антисептик, прехвърлил срока си на годност с осемнайсет години, и полях обилно раните. Действаше, и още как — заревах от болка, но запазих достатъчно съзнание, колкото да съм благодарен, че няма кой да ме чуе.

И така — с рани, превързани с пожълтели бинтове, смърдящи на антисептик, и патерица, приспособена от весло — най-накрая видях брега, който ми трябваше. При последните издихания на деня, далеч на юг и със задаваща се в далечината буря, завъртях руля и минах между скалите, които защитаваха усамотеното рибарско село. Начеващият дъжд означаваше, че на кея няма да има жива душа и ще мога да пристана незабелязано.

Приближих лодката с кърмата напред и я завързах за един кнехт. Блокирах руля в нужната позиция и хвърлих раницата и импровизираната патерица на кея. Двигателят се напрягаше да върне лодката към морето и въжето, което я държеше, беше изпънато. Използвах го за опора, докато изпълзях на кея. С нож, който бях намерил в рубката, срязах въжето и лодката се отправи в тъмнината към скалите. Дори и да успееше някак да мине през протока, бях сигурен, че до сутринта морето ще я запрати към някой скалист бряг и ще я разбие на трески.

Метнах раницата на здравото си рамо и наместих патерицата. Приличах на войник, който се връща от далечни битки. Минах покрай две затворени кафенета и тръгнах по малките улички на малкото селце, което почти не помнех.