Тери Хейс
Аз съм пилигрим (148)

11.

Шепота отговори почти веднага, но гласът му, дори по-тих от обикновено, беше толкова дрезгав, че съскаше като киселина върху метал — твърде много стрес, твърде малко сън, твърде много разочарования за главата само на един човек.

Казах му каква грешка допускаме, като опитваме да настигнем Сарацина, и обясних какво искам да опитам — без подробности, само в най-общи линии. Слава богу, беше достатъчно опитен, за да не се налага да обяснявам с тебешир пред черната дъска.

Казах, че трябва да задържим прехвърлянето на Кумали и да убедим президента да не бърза с обръщението към нацията.

— Трябва ми време, за да се получи, Дейв — казах му.

Той опита да се засмее.

— Искаш от мен единственото, което нямаме — възрази и отново чух годините в гласа му. — Не можем да отлагаме. Говорих с него преди двайсет минути. Невъзможно е.

Започнах да излагам аргументите си, да го моля и умолявам, а накрая, когато това не доведе доникъде, му казах ядосано, че трябва да ме слуша, защото съм най-добрият агент от своето поколение и — мътните го взели — казвам му, че още имаме шанс! За момент той не отговори, а аз си дадох сметка, че суетата в думите ми, толкова неприсъщи за мен, го е сепнала. Каза ми да чакам.

И се вкопчих в това, буквално и преносно, докато пропадах през турбулентния въздух, а той разговаряше с президента по друг телефон. След няколко минути чух стъпките му по дървения под в домашния му кабинет.

— Говорих с Гроувнър — каза ми. — Той не смята, че ще излезе нещо, не вярва, че ще се получи…

— Боже! — прекъснах го. — Обясни ли му къде сме сбъркали?

— Разбира се, че му обясних — отговори Шепота троснато. — Казах му, че сме яздили в група, като хайка, а е трябвало да сме като бандити, които изчакват влака в засада, за да го оберат. Как ти се струва това? Достатъчно ясно ли е?

— И въпреки това не се съгласи?

— Не ме остави да довърша. Каза, че не вярва да се получи, но също така каза, че вярва в теб. Имаш трийсет и шест часа.

Заля ме облекчение. Още един шанс за спасение, още един шанс за изкупление.

— Благодаря — казах. И наистина бях благодарен.

— Дръж ни в течение. Ако нещата започнат да се разпадат, той иска да го научи незабавно. Обръщението към нацията е написано. Каза, че не иска да слуша за надежди и не иска желаното да замъглява логиката. Ако е лайно, не се опитвай да го лъскаш.

— Добре — отговорих.

— Имаш номера ми, ще ти дам още един, ако се натъкнеш на проблем. На Гроувнър.

Въпреки че паметта ми е добра, не исках да й се доверя, затова извадих мобилния си телефон и записах номера при номерата за бързо набиране, под този на полицията. Все още натисках бутоните, когато Шепота продължи:

— Добре. Значи разполагаме с трийсет и шест часа и идея за план. Сега трябва да го изработим с детайли. Коя е първата стъпка?

— Телефонен разговор — отговорих. — Не можем да го направим ние — трябва да прозвучи реалистично. Кой е най-високопоставеният актив, който имаме в турското разузнаване?

Предвид стратегическото значение на страната знаех, че ЦРУ — както и всяка друга сериозна разузнавателна агенция по света — е отделило години, за да отгледа свои агенти в МИТ.

Шепота не отговори — карах го да коментира една от най-зорко пазените тайни на страната.

— Дейв? — подканих го.

— Можем да използваме някого — отговори неохотно.

— Кого? — Знаех, че прекалявам, но трябваше да знам с какво разполагам.

— За бога, не ме питай това.

— Кого?

— МИТ имат двама заместник-директори — отговори той накрая. — Единият е отраснал с „Уолмарт“, но предпочита „Гучи“, ясно ли ти е?

— Мамка му! Заместник-директор!? — отвърнах стъписано. Въпреки годините, прекарани в Дивизията, все още се стрясках от мащабите на предателството в секретния свят. — Няма да му хареса да направи каквото искаме — отбелязах.

— Няма да има избор. Ще го заплаша, че ще го издам на правителството му. В Турция може би още бесят националните предатели. Чакам подробностите. — Чух шумолене на хартия — готвеше се да записва.

Когато свърших, той прочете точките една по една, но се оказа, че не просто ги е записал — беше ги подобрил и редактирал в движение, така че още веднъж благодарих на Бог, че имам такъв страхотен водещ офицер.

— А сега какво? — попита той. — Да му се обадя и да го накарам да го направи?

— Да. Със скоростта на светлината, ако искаме да имаме шанс.

Затворих и докато Шепота пускаше бомбата на главата на заместник-шефа на МИТ, аз задумках по вратата на пилотите. Чух гласа на единия по интеркома.

— Какво има?

— Промяна в плана. Зарязваме Газа. Летим за Бодрум.

Вратата се отвори рязко.

— Къде е Бодрум?

Казах му и отново се обърнах към шкафа с телефона. Трябваше да позвъня на още едно място.