Тери Хейс
Аз съм пилигрим (93)

28.

Седяхме в столовата за персонала и пиехме еспресо и още еспресо. Накрая се обадиха.

Директорът вдигна мобилния си телефон, после се обърна към хората си и каза достатъчно високо, за да чуят всички:

— На слоя има нещо.

Забързахме по тихи бели коридори, профучахме покрай група стъписани дарители, на които показваха какво става зад кулисите, качихме се на товарен асансьор и стигнахме до заседателната зала.

През стъклената стена видяхме техниците, скупчени около екраните на компютри с водно охлаждане.

— Каквото открият на сребърния нитрат, трябва да бъде цифровизирано и качено на диск — каза директорът. — В момента гледат точно това.

Влязохме. Изображение на двама души — само двама души в онази стая — не ми беше нужно нищо друго. Всичко, което би помогнало да се идентифицира посетителят, щеше да е бонус.

На екрана нямаше нищо. Е, не беше съвсем точно — имаше различни оттенъци на сивото, все едно гледаш водна повърхност в безлунна нощ. Директорът вероятно видя смущението ми и каза:

— Без паника. Още е рано. С помощта на софтуера сега ще опитат да засилят изображението, ще запълнят липсващите микроскопични точки от детайлите. Използваме същата техника и при увредени стенописи.

Обаче паниката ме обземаше — той също нямаше да е толкова спокоен, ако знаеше колко голям е залогът. Младият техник пред компютъра, с кожа бяла като стената, продължаваше да въвежда команда след команда. Погледнах напрежението, почти религиозното съсредоточаване на лицето му — определено не беше изгубил надежда и това беше успокоително.

Бавно, почти недоловимо отначало, а после по-отчетливо, сред тъмния океан започна да се очертава нещо. По мигащите светлинки на контролерите се виждаше, че натоварват системата почти до максимума, но момчетата нямаха намерение да се предават. Видях от водната повърхност да се появява стая — фрагменти от полилей, очертания на прозорци, ъгълче от камина. Това определено беше библиотеката във Френската къща или Чакалнята, или както там още я наричаха. Не вярвах на очите си.

— Мисля, че имаме човек — отбеляза бледият техник и посочи единия край — беше по-тъмен от останалото, виждаше се неясен силует. След още малко обработка пиксел по пиксел изведнъж се появи коженото кресло — виждах го!

С потни длани, въпреки непрекъснатата и неуморна работа на климатиците, успях да различа очертания на глава, извивка на лакът, част от врата на мъж, седнал на креслото. Почти сигурно беше Додж. Техниците продължаваха, сигналните лампички светеха още по-бясно, тъмната вода около креслото започна да се изяснява.

Додж беше сам.

Въпреки това директорът и хората от екипа му се обърнаха към мен — бяха въодушевени, празнуваха. Планът, който бяха изработили и осъществили, беше успешен — бяха възстановили изображение по невиждан досега начин. Без съмнение това беше сериозно постижение. Също така несъмнено резултатът не ми помагаше никак.

— Какво не е наред? — попитаха ме, като видяха физиономията ми.

— Знаех, че на стола е седял този мъж. Търся обаче втори човек. Какво става с второто огледало? То ще показва стаята от различен ъгъл.

Обърнахме се — бледият и колегата му вече гледаха второто изображение на екрана. Не беше нужно да си експерт по компютърна графика, за да видиш, че то е много по-неясно — тъмната водна повърхност беше по-дълбока, малкото налична светлина беше слаба, пълна със сенки. Все едно гледах под вода.

Техниците се задействаха по-бързо. Тъмнината се разсея и човекът на клавиатурата успя отново да извади от дълбините фрагменти от библиотеката. Появиха се части от стола и масата, но формите бяха доста по-трудно различими, а индикаторите вече започваха да мигат в червено. Надеждите ми рухваха.

Техниците изглеждаха обезсърчени — често поглеждаха индикаторите и тревожните им сигнали, но все пак постигаха значително подобрение на изображението.

Това е проблемът с късмета, казах си — свършва. Усещах как директорът и останалите от екипа ме поглеждат крадешком, даваха си сметка колко разочарован би трябвало да съм, питаха се как ще го понеса.

Вече всички светлинки бяха червени и разбрах, че техниците вече не опитват да подобрят изображението — бяха достигнали границите на възможностите на технологията. Наполовина оформеното изображение на библиотеката висеше на екрана като безмълвно напомняне за провала. Бледият се наведе, посочи един тъмен участък и каза на италиански нещо, което не разбрах. Директорът и останалите се вторачиха в мястото, което сочеше, но беше ясно, че никой не вижда нищо.

Техникът — не много уверен, защото се съмняваше в зрението си — огради мястото в рамка. Без да обръща внимание на червените светлини, го увеличи на цял екран и почна да обработва пикселите с надеждата да изкопчи истината от тях.

Нищо.

Намеси се колегата му и въведе команда. Мястото се промени в негатив — черното стана бяло. Изведнъж всички видяхме нещо — вертикална сянка, която почти излизаше от рамката. Двамата продължиха да действат бързо, да изцеждат и последните възможности на хардуера. Появиха се предупредителни надписи, но двамата ги махаха в момента на появяването им. Червените индикатори вече не мигаха — бяха станали плътна нетрепваща линия.

Техниците продължаваха да се борят, но нямаше никакво видимо подобрение: някакъв силует, който дразнеше въображението ни — това бе всичко. Тогава върнаха образа от негатив към позитив и махнаха рамката и увеличението.

Беше там! Трудно различима, подобна на призрак, сянката се бе превърнала в човек, застанал пред камината. Беше невъзможно да се различи нещо по-конкретно — дори не личеше дали е мъж, или жена, — но това беше без значение. В онази стая определено имаше двама души.

Директорът и екипът му извикаха радостно, а двамата техници станаха и прегърнаха колегите си.

Отделих очи от екрана, усмихнах се, вдигнах ръце и изръкоплясках. Те не знаеха, нямаше никога да научат, но следотърсачът беше отново в ход.