Тери Хейс
Аз съм пилигрим (183)

46.

Пердетата на бедните къщи бяха дръпнати, а уличните лампи светеха слабо и бяха далече една от друга. В сгъстяващия се мрак тръгнах по тясна уличка и точно когато започвах да се безпокоя, че съм свил където не трябва, видях една общинска чешма.

Старата кофа все още беше завързана с въже и цветята наоколо бяха повехнали, както и преди. Вече наистина на края на силите си докуцуках до старата къща с едва четливата месингова табела. Почуках силно и ми се стори, че мина цяла вечност, преди доктор Сидни да отвори — небръснат, сега с изпомачкани памучни панталони вместо с възголемите шорти и фланелка от Октоберфест ’92 — но иначе съвсем малко променен през изминалите години.

Алкохолът вероятно беше нанесъл поражения на всичките му органи, но умът му — и паметта — се представиха забележително. Лицето ми му се стори познато и той почна да се рови в миналото, за да открие име.

— Джейкъб, нали? — попита.

— Почти — отговорих.

Забелязах, че погледна превързаното ми рамо и крак, парцаливите дрехи и изтощената физиономия.

— Изглеждаш чудесно, Джейкъб — отбеляза, без да трепне.

Кимнах.

— И ти, докторе. Както винаги, самата елегантност.

Той се разсмя.

— Влизай. Можем да продължаваме да се лъжем взаимно, докато видя дали можем да спасим този крак.

Въведе ме и си дадох сметка какво странно нещо е паметта — стаите сега ми се струваха по-малки, разстоянията — много по-къси, отколкото в нощта, когато докарах Мак по същия път.

В кухнята австралиецът сложи три лампи на подходящи места, накара ме да легна на една пейка, изряза превръзките, погледна пораженията и ми би огромна доза антибиотици и още по-голяма доза болкоуспокояващи. Слава богу, по отношение на медикаментите финото дозиране не беше сред силните му страни.

Реши, че въпреки отоците и синините коляното и ребрата ми не са счупени. Може би имало пукнатини, но не можел да прецени без рентген.

— Искаш ли да отидем до болницата в Милас? — попита. Видя изражението ми и се засмя. — Не бе, шегувам се.

Увери ме, че ще ме шинира и превърже възможно най-добре.

След това ми би местна упойка, почисти и заши огнестрелната рана и ми каза, че съм късметлия.

— Нямам такова усещане — отвърнах.

— Малко по-надолу и нямаше да имаш нужда от болница, даже и от лекар. Щеше да си за моргата.

След като се погрижи за останалите ми рани, се зае с пораженията от каменарския чук. Беше хирург с много опит в травмите от автомобилни катастрофи, така че му повярвах, когато ми каза, че отоците и синините ще се оправят сами.

— Не мога да направя кой знае какво за малките костици без рентген, скенер и операционна — каза ми с усмивка. — Ако ръцете ми не трепереха, също щеше да е по-добре.

Реши да намести костите доколкото е възможно, да ги шинира и превърже, с надеждата всичко да си остане на мястото.

— Ще трябва да раздвижваш глезена редовно, за да не атрофират мускулите в долната част на крака. Може би ще се получи.

Кимнах, той намести лампите и се приготви да започне.

— Ще боли.

Тук се оказа прав. Малко след полунощ обяви край — периодично губех съзнание и той май се усъмни, че ще мога да издържа повече. Помогна ми да стана от пейката, минахме през кухнята, влязохме в дневната и се насочихме към стълба, която водеше към неизползвана спалня на горния етаж.

По средата на пътя чух гласове и в ъгъла на стаята видях стария телевизор, включен на Си Ен Ен. Предаваха ранните вечерни новини и вашингтонският кореспондент на телевизионната мрежа съобщи за трескавите усилия още от рано сутринта да бъдат локализирани и иззети десет хиляди дози противогрипна ваксина, замърсени поради небрежност с потенциално смъртоносни примеси от машинно масло.

Не исках докторът да знае, че събитието ме интересува, и му казах, че имам нужда от почивка. Подпрях се на облегалката на един стол и погледнах екрана.

— Тревожната новина беше съобщена от президента на пресконференция в шест часа тази сутрин — съобщи репортерът. — По същото време ФБР и полицейските служби по места се заеха да открият и обезопасят всички противогрипни ваксини, произведени в завод в германския град Карлсруе и продавани от „Хирон Кемикълс“. Президентът изказа благодарност на служител на Администрацията по храните и лекарствата, който е уведомил Белия дом за инцидента в четири часа тази сутрин в телефонен разговор…

— Готов ли си? — попита докторът и аз кимнах. Оставих го да ми помогне да се кача по стълбите. Не се изненадах от версията, която разпространяваше Вашингтон. Както е казал някой — във всяка война първата жертва е истината^[1].

Добрах се до леглото и успях някак да легна. Главата ми докосна възглавницата и изпаднах в някакво странно безсъзнание.