Тери Хейс
Аз съм пилигрим (166)

29.

Развалините на потопения град изглеждаха вкопчени в скалите, старите стъпала следваха вечния си път към морето, а Вратата за никъде се очертаваше като силует на силното обедно слънце.

Когато наближихме, Кумали намали скоростта — за да ми даде възможност да разгледам руините в цялото им величие — и аз реагирах с подобаващо удивление, сякаш никога не съм ги виждал.

Скалите и мястото за паркиране отгоре бяха пусти както винаги и единственият звук, когато минахме покрай потопената платформа за танци, бяха крясъците на кръжащите чайки. Жалните им писъци бяха подходящ акомпанимент за приставането на лодката край ръждясалия кей.

Грабнах въжето, скочих от палубата и завързах лодката. На малкия плаж, осеян с катран, между разлагащите се трупове на две мъртви чайки, се спуснаха да бягат стотици малки крабове — като хлебарки в мръсна кухня. Мразех това място.

Кумали застана до мен, с кошницата в ръце. Взех я от нея. Посочих околността.

— Не прилича на място за екскурзии.

Тя се засмя, вече по-спокойна, защото ме бе довела на уреченото място и нейното участие в плана почти приключваше.

— Няма да сме тук. Има тунел, през който се влиза в римски амфитеатър — специалистите твърдят, че е най-добрият на света след Колизеума.

Положих всички усилия да покажа, че ми е приятно.

— Звучи страхотно. Къде са децата?

Очевидно беше мислила и за това. Или брат й?

— Вече са тук — отговори. — Дошли са с автобус. Има път, който води вътре откъм шосето.

Знаех, че това не е истина — районът беше добре проучен, когато се планираше ударът срещу Финли Финли, и тогава Контрола ни предупреди, ако играта загрубее, да не отваряме портата към амфитеатъра с изстрели и да не опитваме да се спасяваме оттам. Че там няма изход, абсолютно никакъв.

— Очаквам с нетърпение да го видя — казах, докато търсех места за стъпване между покритите с водорасли камъни.

— Толкова е възбуден — каза тя. — Едва го накарах да си изяде закуската тази сутрин.

Намерихме неравна пътека, която водеше към тъмния отвор — в скалистия скат, до самия плаж.

— Тук започва тунелът — обясни тя. — Знатните зрители са пристигали с лодки. Влизали са в амфитеатъра по този тунел, под звуците на фанфари.

— Това място би трябвало да е по-известно, да го посещават туристи — отбелязах.

— Преди години е било така, но туристите са нанесли толкова щети, че сега влизат само археолози и училищни групи.

Лъжите не я затрудняваха изобщо.

— Как се нарича амфитеатърът? — попитах.

Тя каза нещо на турски, което не разбрах — естествено.

— На английски?

— Няма точен превод. Или поне аз не мога да намеря.

Вероятно бе преценила, че не е добра идея да ми казва, че ще вляза в нещо, което наричат Театъра на смъртта.

Спряхме пред входа на тунела и видях — полускрита в тъмнината — порта, направена от тежки ръждясали железа. Може някога да е била затворена с вериги и катинари, но сега не беше.

— Не я ли заключват? — учудих се.

— Достъпът е само с лодка и почти никой не знае за това място. Затворено е от години — отговори тя.

Това беше първата им грешка. По ръждата ясно личаха следи от верига, която наскоро е била издърпана, след като е била срязана. Това не ми помагаше особено, но все пак беше показателно — означаваше, че бързат и пропускат подробности. От опит знаех, че това винаги е предимство.

Кумали отвори портата и понечи да влезе, но я спрях:

— Почакай. Нека мина първи. Нека бъда джентълмен.

Мисля, че добрите маниери са много важни, когато те водят на смърт — освен това така щях да имам пред себе си чисто поле за стрелба, ако всичко отиде по дяволите.

Минах през портата, влязох в тъмнината и усетих как около беретата на гърба ми се образува петно пот. Знаех, че Сарацина ме очаква в другия край на тунела.