Тери Хейс
Аз съм пилигрим (39)

25.

Жената, извършила убийството в стая 89, беше използвала моите познания, моя опит, моят ум и това ме правеше — поне по моя преценка — съучастник в престъплението.

Нямах намерение да оставя подобно нещо без последствия, така че след като асистентите на патолога затвориха чувала с тялото на Елинор, излязох от стаята — по-ядосан отколкото от доста време — и тръгнах надолу по стълбите.

Открих каквото търсех — вратата на кабинета на шефа — в малка ниша близо до рецепцията. Алварес или някое друго ченге я беше заключило, след като са огледали, така че отстъпих крачка назад и я изритах под дръжката.

Звукът на счупено дърво привлече вниманието на едно униформено ченге.

— С Брадли съм — казах му със самочувствието на шеф. Ченгето сви рамене, аз довърших с ритниците и влязох в леговището на отрепката. Смърдеше на пот и цигари.

Сред мизерията видях метален шкаф, завъртян настрани, под който зееше тайник. В тайника имаше солиден сейф. „Консултантът“ крадец, като експерт, вероятно бе знаел точно къде да гледа и вече беше разгадал комбинацията и беше отворил сейфа.

Освен парите в брой и документите вътре имаше компютърни разпечатки на хотелски сметки, два евтини пистолета и десетки разноцветни пликчета. Наведох се и ги огледах: в зелените имаше кокаин, крекът беше в черни, метамфетаминът — подобаващо, както ми се стори — в ледено синьо. Всеки цвят означаваше различен продукт — също като в склад. Отрепката беше сбъркала призванието си — би трябвало да работи в супермаркет.

Загледах се в запасите и бих излъгал, ако кажа, че не се изкуших, особено от перкодана, в жълти пликчета. Посегнах, за да преброя колко са, разбира се — само от любопитство. Странно, обаче ръката ми спря във въздуха, преди да ги докосна, после бавно се отдръпна — кой казва, че дванайсетстъпковите програми на Анонимните са загуба на време?

Взех компютърните разпечатки и другите документи и ги сложих на очуканото бюро. Там ме завари Брадли — след половин час.

— Какво правиш? — попита той и се облегна на касата на вратата. Беше толкова уморен, че лицето му приличаше на неоправено легло.

— Помагам.

Изненадата го накара да се отлепи от вратата и да изпъне рамене.

— Мислех, че си се пенсионирал.

— Така е, но съм и старомоден. Някой е използвал книгата ми, за да убие млада жена, и това ме вбесява.

Той влезе и се отпусна с погнуса на един стол. Беше ми казал, че кракът му ще го тормози до края на живота му, особено когато е уморен.

— Трябва да се прибереш у вас и да си починеш — казах му. — Хората ти приключиха ли вече?

— Преди половин час. Сега си събират нещата. Откри ли нещо? — И посочи книжата на бюрото.

— Да — отговорих и бутнах една папка към него. — Това е папката за стая 89. Детективите ти са я прегледали и бяха прави — жената е пристигнала преди повече от година и е платила предварително. Подробностите обаче са хаос, дори няма конкретни дати. Мисля, че нарочно е така, за да обърква…

— Ако дойдат данъчните и направят ревизия? — прекъсна ме Брадли.

— Именно. Така че разрових сейфа с дрогата. И намерих компютърни разпечатки с истинските сметки. Те са идеални. Има отчет за всеки цент.

— Няма как да не са — пазят ги за босовете, които притежават мястото. Можеш да си представиш какво ще стане, ако тази отрепка реши да ги измами.

Посочих едно от нещата, които бях отбелязал.

— Виж това… убийцата се е нанесла тук на единайсети септември.

Неоправеното легло се сбръчка още повече — този път от изненада. Той се наведе, вгледа се внимателно в записа и попита:

— Сигурен ли си?

— Да. Времето показва, че се е регистрирала към пет — само шест часа след рухването на кулите. Все още си бил в болницата, Бен, но съм сигурен, че си прочел — като мен — всичко писано за онзи ден. Целият район е бил като военна зона, от небето е валяла пепел, хората са бягали, за да се спасят, всички са смятали, че се задава нещо още по-лошо. Когато се е регистрирала, във въздуха е имало толкова много дим, че е било тъмно като нощ, по улиците е имало изоставени коли, всичко е било притихнало и са се чували само сирените.

Спомних си, че четох за някакъв свещеник, който ходел по улиците и призовавал хората към последна изповед.

— Усещането е било като за свършек на света и според компютърните разпечатки са го знаели дори сводниците и проститутките от „Истсайд Ин“ Предната нощ са били заети деветнайсет стаи. През нощта на единайсети — само шест. Цялата дупка — целият квартал — се е изнесъл. Обаче нашата убийца идва точно тук. Вероятно е вървяла пеша и е внимавала къде стъпва сред отломките. Представи си, Бен — изпоцапана от падащия прахоляк, вероятно неузнаваема, с почти прогорени обувки от горещата пепел и може би с кърпа на лицето, за да не диша лютивия дим. Най-накрая влиза през вратата и сваля кърпата — започва да се дегизира на сутринта, а това означава, че единствено отрепката знае как изглежда тя, и то ако може да си спомни. Не че ще го намерим. Казва му, че иска стая. Както стана дума, тук тя не е на мястото си, но вече знае, че ще остане — според разпечатките е платила за два месеца напред.

Бутнах книжата настрани и попитах:

— Защо, Бен? Защо го е направила? Не е имала къде да отседне ли? Това е единственият хотел в Ню Йорк? Ходила е буквално през запалени въглени, защото й харесва?

Той извади кутийка „Кемъл“ и я остави на бюрото. Понякога просто обичаше да държи цигара. Отбелязах си наум да му поговоря за ползата от дванайсетстъпковите програми.

— И извади всичко това от някакви си колони с цифри? — попита той. Не отговорих. — Не знам защо го е направила — отбеляза след малко. — Нямам представа.

— Аз също — отвърнах. — Но нещо се е случило. Онзи ден се е случило нещо, което е променило всичко за нея.

Бен сви рамене.

— Разбира се. Промени всичко за доста хора.

— Да, но никой от тях не е наел стая в „Истсайд Ин“. Трябвало е да скрие идентичността си и да живее в изолация. Мисля, че онзи ден е взела решение — смятала е да убие някого. Регистрацията в „Истсайд Ин“ е началото на подготовката й.

Полицаят ме погледна и си даде сметка, че това не е добра новина — човек, който се готви толкова дълго, е много малко вероятно да допусне грешка. Раменете му увиснаха. Замисли се за очакващото го разследване и тази мисъл, заедно с болката в крака, беше достатъчна, за да добие вид на човек, който иска да пропълзи в неоправеното легло.

Вдигнах очи и видях някой да минава край вратата.

— Питърсън! — извиках. — Имаш ли патрулка отвън?

— Мога да намеря — отговори той.

— Мятай шефа си на рамо — казах — и го закарай у дома.

Брадли възрази, но го прекъснах:

— Сам каза, че вече събирате багажа. Никой няма да реши случая тази вечер.

Питърсън не беше виждал някой да нарежда на шефа му и не можа да скрие възторга си. Наведе се, сякаш за да изпълни инструкцията ми буквално, но Брадли го бутна настрана и му каза, че винаги има свободни места за улични патрули.

Питърсън се усмихна.

— А ти? Искаш ли да те закарам?

— Не, благодаря. Ще се прибера пеша — отговорих. Не беше истина обаче — нямах намерение да се прибирам. Исках да отида там, където убийцата е започнала пътешествието си в онзи ужасен ден. Исках да отида до Кота нула.