Тери Хейс
Аз съм пилигрим (13)

13.

Фоайето беше пусто. Портиера го нямаше, пиколото не беше на мястото си, на рецепцията нямаше никого. По-смущаваща беше тишината. Извиках и когато никой не се обади, влязох в бара в единия край на фоайето.

Всички служители бяха там и бяха впили очи в телевизионния екран. В Женева беше малко преди три. Следобед. В Ню Йорк беше девет сутринта. Датата — 11 септември.

Първият самолет току-що се бе разбил в северната кула на Световния търговски център и повтаряха кадрите отново и отново. Няколко водещи спекулираха, че може да е дело на терористи, и тези предположения бяха посрещнати с радостни възгласи от неколцина швейцарски идиоти в бара. Говореха френски, но след летата, които прекарвахме във Франция, знаех езика достатъчно, за да разбера, че хвалят куража и изобретателността на този, който го е извършил.

Замислих се за всички онези хора у дома, в Ню Йорк, които гледат същите тези кадри, знаят, че близките им са някъде там, в горящата сграда, и отчаяно се молят те някак да успеят да се измъкнат. Може и да има нещо по-лошо от това да гледаш по телевизията в реално време как семейството ти загива, но някак в онзи момент не ми идваше наум.

В джоба си имах пистолет — керамика и пластмаса, за да не го залавят детекторите за метал като онези в банката на Бюхер — и бях достатъчно гневен, за да си помисля дали да не го използвам.

Докато се борех с емоциите си, полет 175 на „Юнайтед Еърлайнс“ се заби в южната кула. Всички в бара, дори идиотите, се стъписаха. Спомням си, че след първоначалния писък всички притихнаха, но може и да не е било така — знам само, че изпитах кошмарното усещане за колизия между два свята. Великата република сякаш се разтърси върху осите си.

Сам, далеч от дома, изпитах страх, че вече нищо никога няма да е същото — за първи път в историята враг отнемаше живота на американци на територията на Съединените щати. И не само това — бяха унищожили емблема, която в определен смисъл представляваше нацията — амбициозна, модерна, винаги устремена към висините.

Никой не можеше да каже колко дълбоки ще са щетите, но животът в бара се пръсна на хаотични парчета — звънящ телефон, към който не посяга никой, димяща в пепелник пура се превръща в пепел, телевизията се мята между непосредственото минало и ужасяващото бъдеще.

И хората престанаха да разговарят. Може би дори идиотите се питаха, като мен, дали не се задава още нещо. Къде ще свърши — в Белия дом, Три Майл Айланд?

Пистолетът остана в джоба ми. Минах през групата, която се бе събрала зад гърба ми, без да обърна внимание, и се качих сам с асансьора до стаята си. Обадих се във Вашингтон — първо по обикновена телефонна линия, която се свързва през Лондон, после през сателита Пайн Гап, но всички комуникации с Източното крайбрежие на Съединените щати се сриваха под тежестта на огромния трафик.

Най-накрая се свързах с релейната станция на Агенцията за национална сигурност в Перу, дадох кода за приоритет на Синия ездач и ме свързаха с Дивизията през сателитна мрежа за непредвидени ситуации. Говорих с директора по линия, която звучеше толкова глухо, че все едно разговаряхме в клозетна чиния. Поисках да изпрати самолет, за да се върна и да помагам с каквото мога.

Отговори, че не мога да направя нищо и че му се обадили от Съвета за национална сигурност — всички полети до и от страната ще бъдат отменени. Трябвало да остана на място, никой не знаел накъде отива всичко това. Не толкова думите му ме изплашиха, колкото страхът в гласа му. Каза, че трябвало да затваря — евакуирали сградата, в която бил, а също и Белия дом.

Затворих телефона и пуснах телевизора. Всеки, който е бил жив онзи кошмарен ден, знае какво се случи: хора скачаха ръка за ръка бог знае от каква височина, срутването на двете кули, прахолякът и апокалиптичните гледки от Долен Манхатън. В домове и военни щабове по целия свят хората виждаха неща, които никога няма да забравят. Скръб не потъва.

И макар че го научих доста по-късно, докато гледах как полицаи и пожарникари се втурват в сградата, която се превърна в тяхна бетонна гробница, във вихрушката на хаоса една персона е съзряла възможността на живота си. Тази жена беше едно от най-умните същества, които съм срещал. Въпреки познанството ми с най-различни субстанции, за мен разузнаването винаги беше и е истинският наркотик и дори само по тази причина никога няма да я забравя. Каквото и да си мислят хората за морала, нужна е някаква гениалност, за да започнеш да планираш идеалното убийство във водовъртежа на 11 септември и да го извършиш доста след това, в долнопробен хотел, наречен „Истсайд Ин“.

Докато тя е крояла тъмните си планове, аз прекарах вечерта пред телевизора и гледах скачащите хора. Към 10 вечерта в Женева кризата започна да утихва. Президентът се върна във Вашингтон от бункера във военновъздушната база Офът в Небраска, огънят в Пентагона беше овладян и започнаха да отварят мостовете към Манхатън.

Горе-долу по същото време ми се обади сътрудник от Съвета по национална сигурност и ме осведоми, че разузнавателните данни сочат към саудитец, Осама бин Ладен, и че неговите бази в Афганистан вече са подложени на нападения чрез бунтовници, наречени Северен съюз. След още двайсет минути видях новинарски репортажи за взривове в афганистанската столица Кабул и разбрах, че така наречената война срещу тероризма вече е започнала.

Обзет от клаустрофобия, потиснат, излязох да се разходя. Война срещу тероризма звучеше също толкова неопределено като война против наркотиците, а от собствен опит знаех колко „успешна“ беше тя. Улиците на Женева бяха пусти, баровете тъмнееха, трамваите се движеха празни. По-късно научих, че същото е било в различни градове, от Сидни до Лондон, сякаш за известно време светлината в Западния свят беше угаснала в знак на съчувствие към Америка.

Минах през така наречените Английски градини, заобиколих група марокански наркодилъри, които се жалваха един на друг, че няма бизнес, за момент се замислих дали да не ги застрелям просто ей така и тръгнах по променадата покрай езерото. Точно напред беше ексклузивното селище Колони, където Фахд, владетелят на Саудитска Арабия, Ага Хан и половината мошеници на света имат вили. Седнах на брега на езерото и се загледах в сградата на Обединените нации на отсрещния бряг — залята в светлина, абсолютно безполезна.

Под нея, почти до водата, се издигаше сивата грамада на хотел „Президент Уилсън“, от който се вижда най-популярният плаж на Женевското езеро. Всяко лято саудитци и други богати араби плащат огромни суми за стаи отпред, за да могат да гледат жените, които се пекат на тревата без горнища. С добре заредените минибарове това е нещо като арабска версия на стриптийз бар — без неудобството да се дават бакшиши.

Макар че беше късно, лампите в повечето стаи бяха запалени — предполагам, вече си даваха сметка какви екскременти ще започнат да падат, прибираха биноклите и куфарите си, готвеха се за първия полет към дома, още утре.

Независимо обаче от възмездието, което Западът се готвеше да стовари върху Осама бин Ладен и арабите като цяло, едно беше сигурно — събитията от последните дванайсет часа бяха провал за разузнаването, провал с исторически пропорции. Основната мисия на невероятно скъпата разузнавателна общност на Съединените щати е да защитава родината и тези могъщи организации не се бяха проваляли толкова публично и с такива последствия от Пърл Харбър.

Докато седях в хладната женевска вечер, не сочех с пръст другите — никой от нас не беше невинен. Всички бяхме в играта, всички бяхме отговорни.

Отговорни бяха обаче и президентът и конгресмените, на които служехме, които определяха бюджетите и приоритетите ни. За разлика от нас, те можеха да говорят публично, но си мислех, че ще трябва да почакаме доста, преди да чуем някой от тях да се извинява на американците — може би до следващото хилядолетие.

Вятърът се засилваше. Спускаше се от Алпите и носеше миризма на дъжд. Разстоянието до хотела ми не беше малко и трябваше да си тръгвам веднага, но останах там.

Бях сигурен, дори и никой друг да не го мислеше все още, че много скоро Долен Манхатън няма да е единствената развалина — цялата разузнавателна структура на страната трябваше да бъде разградена. Така и би трябвало, ако ще се изгражда отново. Нищо в подмолния свят вече нямаше да е същото, не на последно място и Дивизията — хората от правителството вече нямаше да имат интерес тайно да наблюдават него, а тайно да наблюдават ислямския свят.

Бях се събудил сутринта, а когато се канех да си лягам, вече бях на различна планета — светът не се променя пред очите ти, променя се зад гърба ти.

Знаех, че не разполагам с езика или оперативните умения, нужни за храбрия нов свят на разузнаването, който щеше да се роди, така че изведнъж се оказах — като Маркус Бюхер — на кръстопът. Без да съм сигурен какво бъдеще ме очаква, като не търсех непременно щастие, а удовлетворение, бях загубен. Трябваше да се запитам какъв живот всъщност искам.

Останал сам, в очакване на приближаващата буря, се замислих за изминалите години и открих ако не отговор, то поне път напред. Някъде там, от миналото, се надигаше едно далечно село на име Дои Сам Муан, от тайландската страна на границата с Бирма. Като си помисля сега, то сякаш бе чакало с години в мрака и е знаело, че времето му ще дойде.

Онези земи са диви, беззаконни — недалеч от Златния триъгълник — и когато започнах работа, още в началото се оказах се захвърлен на онези брегове. Нищо не отличаваше Дои Сам Муан от другите племенни селища, ако не се брои фактът, че наблизо в джунглата имаше няколко мрачни постройки от бетонни блокчета, заобиколени от стражеви кули и ограда, по която течеше ток.

Официално това беше релейна станция на глобалната позиционираща система, но всъщност беше черен затвор на ЦРУ, част от енергично отричания, но реално съществуващ американски ГУЛАГ: отдалечени съоръжения, използвани за задържане на затворници, които няма как да бъдат изтезавани законно на американска територия.

Един от надзирателите беше умрял по време на служба и макар че при нормални обстоятелства с проблема би се занимавал токийският офис, в онзи момент там бяха прекалено натоварени заради пореден китайски шпионски скандал, така че се наложи да напусна Европа и да полетя към място, наречено Мае Хонг Сон — Град на трите мъгли — със стар витлов самолет.

През повечето време пътуването до джипиес станцията би било лесно, но беше започнал сезонът на мусоните, а името Град на трите мъгли не беше дадено случайно. Наех джип тойота от един тип, който предположих, че е местният опиумен барон, и се отправих към Дои Сам Муан и затвора на ЦРУ.

След като минах през някакви невероятно красиви планини, стигнах до река и до стара въжена баржа. Това беше единственият начин да се прекоси буйната река — придошла от мусоните, приток на големия Меконг, където са провеждани толкова много тайни операции и където Съединените щати са преживели толкова много кошмари.

Слязох от джипа уморен и с хлътнали очи — пътувах непрекъснато от трийсет и два часа, през които ме поддържаха единствено амбицията и тревогите за мисията. Докато чаках сред разни търговци на храна и селяни и гледах как ръждивото въже придърпва плоскодънната баржа към нас сред пръски и бяла пяна, будистки монах в оранжева роба ме попита дали искам чаша масала — местния чай. Говореше добър английски и понеже в близост не се предлагаше нищо друго освен блудкавата тайландска бира с два слона на етикета, приех с благодарност.

Монахът също пътуваше на север и — понеже се представях за служител на Световната здравна организация, който изучава ендемични заболявания — беше доста трудно да откажа да пътува с мен. Пресякохме реката в джипа — баржата едва се показваше над водата, която плискаше над бордовете, а четирисантиметровото ръждиво стоманено въже беше единственото нещо между нас и най-високия водопад в страната на половин километър надолу по течението. Най-напрегнатото пресичане на река през живота ми.

Докато излизахме от долината под покривалото на джунглата, монахът ме изгледа прекалено продължително и ме попита за работата ми. Благодарение на лекциите по медицина успях да му представя чудесен разказ за денгата, но скоро ми стана ясно, че не вярва и дума от чутото. Може би беше чувал за лагера от бетонни блокчета край Дои Сам Муан.

Беше живял в ашрам недалеч от Ню Йорк, така че знаеше доста повече от очакваното за живота в Америка и говореше интелигентно за наркотиците, използвани за развлечение, и за стреса на модерния живот. Започнах да добивам усещането, че разговорът не е обикновен.

— Имаш вид на преследван — каза ми накрая с онова изражение на будистите — повече тъга, отколкото оценка.

Преследван? Засмях се и му казах, че за първи път чувам такова нещо — хората обикновено ме слагат от другата страна на хранителната верига.

— Няма друга страна на хранителната верига — каза той тихо. — Само Западът вярва в това. Ако няма състрадание, всеки бяга от нещо.

Погледите ни се срещнаха. Усмихнах се и го попитах дали би станал проповедник. Той се засмя и поиска да му кажа дали знам как селяните ловят маймуни.

Казах му, че знам някои неща за живота, но това не е сред тях.

— В Харвард не ядяхме много маймуни — общо взето само за Деня на благодарността и Коледа — отговорих.

И той ми обясни, че завързвали с верига издуто в долния край гърне с тясно гърло за някое дърво.

— Слагат на дъното ядки и каквото друго маймуните обичат да ядат. През нощта някоя маймуна слиза от дърветата и мушва ръка в дългото тясно гърло на гърнето. Грабва шепа ядки и свива дланта си в юмрук. И не може да я измъкне през гърлото. Остава уловена вътре. На сутринта селяните отиват и удрят маймуната по главата.

Погледна ме.

— Разбира се, това е зен притча — каза и се усмихна. — Поуката е, че ако искаш да си свободен, трябва да се откажеш.

Да, разбирам дотолкова, казах му. Историята е добра, но за мен не означава нищо, поне в момента.

— Предполагам, че е така — отвърна той, — но може би пътищата ни се срещнаха, за да ти я разкажа? Ти си млад лекар — един ден може да дойде време, когато ще означава.

Беше прав, разбира се. Времето наистина дойде, и то по начин, който се различаваше драстично от всичко, което бих могъл да си представя — седях в Женева една вечер и чаках бурята, мислех за масовото убийство в Ню Йорк и жените с къси поли, които вербуват завършващи студенти за новата ера.

Бях на трийсет и две и осъзнах, без да нося вина за това, че съм обучаван за танкови сражения в Европа, а се оказваше, че битката е с партизани в Афганистан. Харесва ли ми, или не, историята ме бе подминала.

На друго ниво, много по-дълбоко, знаех, че искам да намеря нещо — нещо, което ми беше трудно да назова… повечето хора го наричат любов, предполагам. Исках да се разхождам по пясъчен плаж с някого, без да мисля на какво разстояние поразява снайперът. Исках да забравя, че първо усещаш куршума, а чак после чуваш изстрела. Исках да намеря някой, който да ми покаже какво означава безопасен пристан.

Знаех с цялото си сърце, че ако не си тръгна от подмолния свят сега, няма да си тръгна никога. Да обърнеш гръб на всичко, което познаваш, е трудно, едно от най-трудните неща, които човек понякога прави, но не преставах да си повтарям едно.

Ако искаш да си свободен, трябва да се откажеш.