Тери Хейс
Аз съм пилигрим (71)

6.

Пердетата в домашния кабинет на Шепота бяха дръпнати, но след няколко часа — през тесния процеп — видях, че дъждът е спрял и изгрява червена като кръв луна. Лош знак, помислих си.

Достатъчно рационален съм, за да обръщам внимание на такива неща, но видението със старата яхта и покритото с пяна море ме бе потресло. Сякаш ъгълче на вселената се бе повдигнало и виждах пътя напред. Не точно път, поправих се — улица без изход.

За щастие имах прекалено много работа, за да мисля за това. Бяхме отишли в къщата на Шепота, защото той беше наясно, че за всяка тайна операция собствените ти хора винаги представляват най-голямата опасност. Клюките, спекулациите и неволните коментари са погубили повече агенти, отколкото всяка друга причина, така че Шепота вземаше мерки — никога не се срещахме в близост до офиса му и неизбежните приказки там.

Беше наследил къщата от баща си — търговски банкер, станал сенатор — и тя беше красива обширна постройка, влязла в Националния исторически регистър. В резултат установихме централата си в къща, която някога бе принадлежала на роднина на Марта Вашингтон.

Благодарение на позицията на Шепота в държавата комуникациите в къщата бяха почти толкова сигурни, колкото и в Белия дом — непрекъснато се проверяваха за бръмбари и други електронни устройства, а интернет връзката беше част от правителствената, много сигурна компютърна мрежа.

Веднага щом влезе в кабинета си, Шепота свали сакото, зареди кафе машината и започна да прави дълбоки дихателни упражнения. Обясни, че ги правел, за да овладее кръвното си налягане, но не му повярвах — старият боец пропукваше пласта ръжда и напрягаше мускули, които не беше използвал от години. Дейвид Джеймс Маккинли — провалил се съпруг, отсъстващ баща, директор на американското разузнаване, човек, който за жалост не би намерил място в пантеона — сякаш се бе върнал в Берлин, Берлин отпреди години. Отново беше в действие.

Веднага позвъни на секретарки, специални асистенти, оперативни съветници и две телефонистки — десетина души — и ги разположи на различни места в дома си. Даде да се разбере, че никой няма право да влиза в кабинета му, а красотата беше в това, че никой нямаше представа, че съм в сградата.

След като „бекофисът“ беше готов, с Шепота се заехме да уточним милионите подробности, от онези, които могат да означават живот или смърт, когато гониш терористи в Турция, страна, която е преддверие към лошите земи, на по-малко от ден с кола от Ирак и Сирия. Макар и да не го обсъдихме, и двамата бяхме наясно какво всъщност правим — изпращахме агент в джунглата.

На всеки няколко минути Шепота излизаше до бекофиса, за да вземе папки и да разпредели задачи. Естествено, хората му си даваха сметка, че участват в нещо голямо, така че шефът им започна да пуска умни намеци. В резултат, когато плъзна слухът за куфарчето бомба, хората, които бяха най-близо до разследването, веднага приеха, че участват в издирването на терориста, който опитва да го купи. Дейв Маккинли не се доверяваше на никого и съвсем логично хората го смятаха за най-добрия водещ офицер от своето поколение.

Още в кабинета с дървена ламперия вече бях решил, че е най-добре да започна от обществените телефони в центъра на Бодрум. Предвид информацията, с която разполагахме, това беше единственото място, откъдето можех да започна. Разбира се, турската телефонна компания „Телко“ нямаше надеждна карта с местоположението им, така че с Шепота решихме да обходя петте квадратни мили пеша.

Той се обади на Агенцията за национална сигурност и поиска да ми изпратят сателитна снимка на градския център по електронната поща незабавно. Докато чакахме да се получи, отиде до трапезарията, в която бяха настанени специалните асистенти. Накара един от тях да се свърже с централата на ЦРУ и да поиска до шест часа да му бъде предоставен смартфон със специална подобрена цифрова камера. Самата камера трябваше да бъде свързана с джипиес системата на телефона.

Идеята беше да направя висококачествени снимки на всички обществени телефони в Бодрум със смартфона, като се преструвам на турист, който снима красиви улични гледки в стария град. След това снимките щяха автоматично да бъдат свързани с картата и по този начин щях да получа точното местоположение на всеки телефон в района.

Някъде сред тях бе онзи, който търсехме. Знаехме, че жена е говорила по него на определени дати — в ранна вечер и в двата случая — с мъжа, когото трябваше да заловим.

На записите се чуваше шум от трафик, така че отпадаха телефоните в пешеходните зони. Имаше и музика. Каква е тя нямахме представа — очаквахме Агенцията за национална сигурност да изолира звуците, да ги усили и идентифицира.

От гледна точка на разследването, съсредоточаването върху телефонните кабини не беше кой знае какво — ако беше пациент, бих го определил като пациент в кома, на животоподдържащи системи — но в едно отношение това беше достатъчно. Пътуването ми бе започнало.

След като подготвихме първата стъпка от предстоящото разследване, почнахме да работим по легендата ми. Бяхме стигнали до извода, че при малкото време, с което разполагам за организация, ще е най-добре да отида до Турция като специален агент на ФБР, който работи по убийството в „Истсайд Ин“.

Това водеше до сериозни проблеми — защо ФБР разследва убийство в Ню Йорк и защо е било нужно да мине толкова време, преди Бюрото да се намеси? Освен това не можех да отида в Турция непоканен — нужно беше разрешение от техните власти — и се безпокояхме, че дори да имаме късмет, връзката между Бодрум и убийството — няколкото цифри от телефонен номер, ще изглежда доста съмнителна.

След това наистина извадихме късмет или поне така изглеждаше. Разбира се, би трябвало да се досетим.