Тери Хейс
Аз съм пилигрим (187)

50.

На следващия ден, след обичайните физически упражнения и физиотерапия, прецених здравето си. Беше ясно, че стъпалото ми се подобрява, но също така трябваше да призная, че ако искам някога да го използвам напълно, трябва рязко да увелича упражненията за раздвижване.

Обсъдих го с доктора и същата вечер — след вечеря, в тъмнината на селото — се осмелих да изляза за първи път. Бавно, без импровизираната патерица или бастун, минах по тесните улици и по крайбрежието. Влачех крака си странно, чувствах се много уморен, но не се отказах.

Беше бавно и мъчително и след два часа се прибрах в къщата и се строполих в дневната. Докторът вече спеше, така че имах възможност да претърся пъшкащите от тежестта рафтове с книги. Най-накрая намерих Библията, покрита с прах, подарък от баща му по случай дипломирането му като лекар.

Потърсих Евангелие от Марко, глава шестнайсета, стих шести. Думите са красиви, дори и да не си вярващ. Седях и мислех за Battleboi и Рейчъл. Не мога да кажа, че се молих, но все пак бях благодарен, че от целия кошмар излезе поне едно свястно нещо.

Следващата вечер, въпреки болката и умората, отново се разхождах по улиците. Също и следващата вечер и следващата. Не виждах жива душа, не разговарях с никого — бях сянка в тъмното, но сянка, която ставаше по-силна.

Месец след това, след като се осмелявах да се отдалечавам все повече и повече, се почувствах достатъчно уверен, за да се подложа на екстремен тест — петнайсет километра по крайбрежна пътека до едно рядко посещавано рибарско село, за което докторът твърдеше, че било едно от най-красивите по крайбрежието.

— Обезателно виж работилницата за лодки — каза ми — Все още работят постарому, с дърво, като старите занаятчии.

Тръгнах рано една студена сутрин. Сред пустите хълмове на Южна Турция единствена компания ми беше ароматът на борове и море и за моя изненада се справих относително лесно — все още куцах и от време на време се налагаше да почивам, но вече я нямаше зловещата, осакатяваща болка. Знаех, че времето ми при доктора скоро ще приключи.

Крайбрежната пътека в края на краищата се спусна долу, към селото — недокоснато от туризма, автентична смесица от къщи и хангари за лодки, дом на мъже и жени, чийто живот почти не се бе променял през столетията.

След като хапнах прясна риба в единственото заведение, отидох до работилницата за лодки в единия край на малкия залив и се уверих, че докторът е прав — беше чудесно да гледаш как старинните пещи горят, увисналия във въздуха дим, занаятчиите, които огъваха и оформяха парчета дърво, за да поправят рибарските лодки и да ги подготвят за следващия сезон. Никой не ми обърна внимание, докато се разхождах между подредения да се суши дървен материал и си мислех какви умения е загубило човечеството, колко ценни неща са си отишли, без никой от нас дори да забележи. Старите мъже с техните длета и триони някога вероятно са били сред най-добре платените членове на общността си, а сега с какво сме ги заменили? С финансови инженери и млади търговци на валута.

Свих зад един ъгъл — и се заковах на място. В дъното на цеха, под увиснал брезентов навес, високо на дървени поставки беше качен двумачтов платноход, с дървен корпус. Беше около двайсетметров, може би на половин век, и макар да не беше боядисан и мачтите да не бяха фиксирани на местата им, беше ясно, че някога е бил истинска красота.

Собственикът, изглежда, беше решил да използва почти загубените умения на хората в работилницата, за да реставрира лодката, но сега тя беше покрита с прах, никой не я беше пипал от доста време, което означаваше, че или е свършил парите, или е загубил интерес. Приближих и дръпнах настрана част от навеса, за да я осветя по-добре. Винаги съм смятал, че няма нищо по-тъжно от изоставена лодка, но направеното досега по тази беше удивително и някак скриваше лошите обстоятелства.

Благодарение на уроците на Бил край Лонг Айланд знаех много за лодките и още като погледнах тази, разбрах, че би издържала на почти всичко в морето.

— Продава се — чух зад себе си мъжки глас. Чудесен английски за такова заспало кътче на света.

Обърнах се. Реших, че е собственикът на работилницата. Още нямаше четирийсет, явно винаги готов да се усмихне, и може би опитваше да съживи бизнеса, за да поддържа селото живо.

— Богат руснак я намерил и я докара тук — обясни той. — Навремето е печелила сериозни състезания… Фастнет, Транспак, Сидни до Хобарт и доста други. Когато пристигна, беше гнила на пристанището на някакъв гръцки остров с години, така че започнахме от кила.

— Какво стана после? — попитах.

— Руснакът престана да се обажда. По-важното е, че престана да плаща сметките. Или е фалирал, или друг олигарх го е убил.

По-вероятно второто, казах си, защото повечето бизнес диспути в Русия се решават по този начин. Собственикът посочи старата стълба, опряна на борда, и каза:

— Качете се, ако искате.

И аз се качих на тиковата палуба.

Мостикът беше изтеглен доста назад, ниско, а рулят беше високо, за да позволява широко полезрение на капитана. Не беше трудно да разбера защо руснакът е решил да спаси тази лодка.

Влязох в мостика, спуснах се долу и минах покрай кухнята и спалните каюти. През годините, когато се занимавах с ветроходство, бях чувал да говорят, че се случва веднъж в живота лодка да проговори на моряк, и сега разбрах — за добро или лошо, — че тази лодка е направена, за да бъде моя.

Собственикът ме бе последвал на борда и се появи през люк близо до лебедката.

— За колко време ще я боядисате? — попитах.

— Една седмица — отговори той.

— Да се намерят платна вероятно ще е проблем?

— Пазим оригиналните. Кърпени са, но иначе са добри. Елате в офиса и ще ви покажа документите.

След двайсет минути договорих цена и добавих още двайсет хилядарки, за да доставят модерно навигационно оборудване плюс храна, гориво и вода. Помолих собственика да ми даде мобилния си телефон и от него се обадих на Финбар Ханрахан в Ню Йорк да преведе парите.

Старият адвокат не попита за какво са — когато чу, че съм в Турция, вероятно реши, че все още работя за правителството, и си замълча. Преди да затворя го помолих да преведе и трийсет хиляди на доктор Сидни, като компенсация за всичко, което бе направил за мен. Вече бях решил да не се връщам. Щях да спя в лодката и да следя как върви работата по нея. Бях с раницата, а в нея бяха писмата и пистолетът — не ми трябваше нищо друго. И не обичам сбогуванията.

Върнах се в офиса и си спомних, че трябва да попитам още нещо.

— Как се казва?

— „Номад“ — отговори собственикът.

Кимнах — и да бях имал някакви съмнения, че тази лодка е правена, за да бъде моя, името й ги разсея окончателно. Мисля че го споменах — някога, отдавна, думата „сарацин“ е означавала скитник, номад.