Тери Хейс
Аз съм пилигрим (87)

22.

Никога нямаше да го намеря, ако не беше един светофар.

Спуснах се с колата по южния нос и стигнах покрайнините на града по времето, когато ресторантите се превръщат в барове, жените започват да си мислят да зарежат високите токчета и нормално трезвите двойки започват да си поръчват по още една йени ракъ.

Светофарът — на натоварено кръстовище със заведение в единия ъгъл и строителен обект на другия — превключи от зелено на жълто. Бях достатъчно близо, за да мина на жълто, обаче имаше прекалено много мотопеди, които се движеха по свои собствени правила, и тълпи невнимателни пешеходци, така че реших да не рискувам.

Докато чаках зелено, погледнах към строежа и сред графитите в полза на една или друга политическа партия видях разкъсан плакат, рекламиращ целонощния празник вечерта на Зафер Байрами. Виждаше се стилизирано изображение на пристанището, Френската къща на носа и голямата „бомба от фосфор“, избухваща над нея. Парчета магнезий, това е, помислих си лениво и си спомних часовете по химия в академия „Колфийлд“. Старите фотографи са използвали същия материал за експлодиращите си светкавици, продължих мисловното си пътешествие.

Тогава ми хрумна нещо, което беше толкова далечно, че трябваше да го повторя. Когато го повторих, изглеждаше още по-безумно.

Знаех, че Додж е бил в библиотеката, когато е избухнала „фосфорната бомба“ — Кумали го бе казала и нямаше доказателства за нещо друго. Това означаваше, че е седял на коженото кресло, зад гърба му са били двете огледала в момента на избухването на магнезия вън, пред френските прозорци. Имаше шанс, реших, тези несвързани помежду си елементи — магнезият и огледалата — да се окажат доказателството, от което толкова отчаяно се нуждаех.

Мисълта дотолкова ме погълна, че трябваше да мине време, преди да усетя, че колите зад мен свирят с клаксони, а светофарът отново е зелен. Настъпих педала, започнах да ровя с една ръка документите, които ми бе дала Кумали, намерих бележката до патолога, към която беше закачено листчето с телефонния й номер. Започнах да набирам, обаче ми мина през ум, че жена с шестгодишно дете може и да не се зарадва, ако я събудя, и че дори и да я събудя, по това време няма какво да направи.

Вместо това реших да отида до хотела, да вляза в интернет, да намеря страницата на галерия „Уфици“, във Флоренция и да разпратя имейли с телефонния си номер и молба за помощ.

„Уфици“, някога дом на Медичите, е един от най-великите музеи в Европа, притежател на най-добрата колекция ренесансова живопис на света. Когато бях малък, Бил и Грейс ме водиха там пет-шест пъти, а веднъж — посещението, което ми достави най-голямо удоволствие — Бил уреди да разгледаме това, което директорът на музея скромно наричаше „работилница“ — лаборатория за реставрация, ненадмината от двете страни на Атлантика. Сега имах нужда точно от оборудването на лабораторията и се надявах, когато служителите й отидат на работа рано сутринта, някой да предаде писмото ми в точните ръце и да се свържат с мен.

Спрях пред хотела, паркирах колата и отидох на рецепцията, за да си взема ключа от стаята. Мениджърът ми подаде плик.

— Надявам се това не лоша новина да причини мистър Броуди Дейвид Уилсън голяма тъга — каза ми. Пликът не беше запечатан, бях сигурен, че е прочел писмото и е сигурен, че ще ми причини „голяма тъга“.

Оказах се прав. Беше от Лейла Кумали и ми казваше, че е обсъдила с началниците си „молбата“ ми за отлагане на финализирането на разследването по смъртта на Додж.

„След като прегледаха доклада и всички придружаващи го документи, висшестоящите решиха, че евентуално забавяне не е оправдано от гледна точка на проведеното разследване“.

Пишеше още, че шефът на полицията и неговите началници стигнали до извода, че става дума за явен случай на „смърт по непредпазливост“ и в резултат делото ще бъде изпратено в Анкара още сутринта, а тялото на Додж ще бъде предадено на съпругата му за погребение, паспортите на приятелите и познатите им ще бъдат върнати, след което те ще могат да си заминат незабавно.

„Полицейската служба на Бодрум ви благодари за проявения интерес и се гордее, че успя да предложи на ФБР цялото възможно съдействие — пишеше тя. — Можете да задържите копията от материалите, които ви предоставихме, за вашия архив“.

Нищо чудно, че Кумали като че ли се предаде прекалено лесно. Ако ченгетата направеха каквото бяха решили, аз потъвах — нямаше да има нужда от ФБР в Бодрум и повторното стартиране на разследването би било невъзможно. Трупът няма да е налице, а всички потенциални свидетели ще са пръснати по света. Щеше ми се да се обадя на Кумали веднага, но надделяха по-спокойните инстинкти — можех да й се обадя сутринта, сега приоритет беше „Уфици“.

Мениджърът ме наблюдаваше внимателно и му казах, че животът е пълен с тъга от този вид, но пък и Дейвид Броуди Уилсън не е чужд на такива проблеми. Бях толкова уморен, че започвах да говоря като него. Качих се в стаята си и след като изпратих имейлите до „Уфици“, просто копнеех да легна да спя.

Трябваше обаче да проведа още един телефонен разговор. Сложих батерията в телефона и позвъних на Бен Брадли. Казах му, че местните ченгета са убедени, че смъртта е нещастен случай, и приключват разследването.

— Лошо! — отговори Брадли.

— Да. Освен това не са прави. Работя по нещо, за да удължа следствието, но е по-добре да уведомиш другите заинтересовани страни.

— Мога ли аз да направя нещо? — попита Брадли.

— Благодаря ти — отвърнах, — обаче бъркотията е моя, аз трябва да я разчистя.

Затворих и не извадих батерията, в случай че ме потърсят. Въпреки умората още не бях заспал, когато телефонът започна да звъни.

— Забравих да попитам — каза Брадли, — кога според теб ще знаеш дали идеята ти е проработила?

Това беше от Шепота, сигурен бях, и почти долавях паниката в гласа му.

— По това време утре — казах. — Сутринта може да се наложи да летя до Италия.