Тери Хейс
Аз съм пилигрим (65)

51.

Хората вече заемаха местата си в най-голямата аудитория на Нюйоркския университет. Честно казано, не мислех, че залата е достатъчно голяма, да побере всички желаещи да присъстват. Това беше откриването на планирания отдавна симпозиум на Бен Брадли — „Давос“ на следователите и криминолозите, които работеха в лабораториите, за да им помагат.

Бяха от двайсетина най-различни страни — имаше дори делегация от двама души от босненската полиция, които не знаеха английски, но явно някак бяха успели да убедят началниците си, че е наложително да присъстват. По всичко личеше, че си прекарват чудесно в Ню Йорк, и сутринта, на кафето, предадоха на Брадли подкрепата си за идеята това да стане ежегодно събитие. Предложиха догодина да е във Вегас.

След приветственото слово на Брадли, в което той сподели част от преживяванията си на 11 септември, включително премеждието на инвалида — като удобно пропусна разказа за това как го е спасил, — залата го удостои с бурни аплодисменти. Това сякаш му даде знак да представи един дотогава неизвестен колега, който бил помагал на Джуд Гарет при много от разследванията му. С други думи, беше мой ред.

Благодарение на Battleboi и базите данни, които той успя да манипулира, сега отново бях Питър Камбъл. Когато го посетих, за да го уговарям да ми помогне с новата самоличност, го попитах дали може да я направи убедителна предвид малкото време, с което разполагахме.

Той кимна.

— Имаме едно огромно предимство. Хората вярват на това, което виждат в базите данни. Отказват да научат най-простото правило на киберпространството — компютрите не лъжат, но лъжците могат да работят с компютри.

Засмях се.

— Заради това ли си толкова добър? Защото си технологичен лъжец?

— В определен смисъл. Мисля, че вярвам в алтернативните реалности — огледай се, в такава живея. Вероятно са една голяма лъжа. Не съм го казвал на никого — продължи, — но в честна битка съм по-добър от приятелчетата ти във ФБР и тайните агенции. Разбираш ли, за тях алтернативните реалности и киберпространството са само работа. Понеже съм едър и непривлекателен, при мен е различно — аз не харесвам кой знае колко реалния свят. — Посочи редиците дискови устройства. — Това е моят живот.

— Странно — отвърнах. — Никога не съм мислил за теб като за едър и непривлекателен. Винаги съм мислил за теб като за японец.

По изражението му видях колко много означава това за него.

— Обаче вероятно си прав — продължих — за това, че си най-добрият. Ще ти кажа едно — ако някога ме притиснат в ъгъла и имам нужда от помощ в твоята област, ще потърся първо теб.

Той се засмя и допи чая си.

— Искаш ли да започваме?

Когато излязох, Питър Камбъл беше завършил Чикагския университет, учил след това медицина в Харвард и помагал дълги години на Гарет в разследванията му. Както бях замислил по-рано, Камбъл беше открил ръкописа на забележителната книга на Гарет, защото е имал достъп до старателно поддържаните му файлове, и издателят беше поискал от него да го редактира. В резултат имах енциклопедични познания за случаите му — почти все едно аз самият съм водил следствията.

И така, когато застанах пред паството от себеподобни с името Питър Камбъл, отначало бях неспокоен, но скоро намерих верния тон. Говорих им за мълчаливия характер на Гарет, как съм бил един от малкото приятели, които е имал, и за факта, че по същество той водел двойствен живот — докато всички знаели, че е агент на ФБР, по-голямата част от работата му била в областта, която срамежливо нарекох „сфера на разузнаването“.

Разказах за няколко от тези разследвания — тези, които са описани с повече подробности в книгата — и когато реших, че съм предизвикал интереса на аудиторията, дадох думата за въпроси и коментари. Залата изригна. Трябва да призная, някак започна да ми харесва — странно е да стоиш на сцена и да слушаш как себеподобните ти те атакуват, анализират и хвалят. Донякъде е като да четеш собствения си некролог.

Отпред седеше жена с тюркоазна блуза и водеше офанзивата — анализираше улики и мотиви, задаваше остри въпроси. Имаше добър ум и още по-привлекателно лице — естествено лъскава коса, високи скули, очи, които винаги са близо до смеха. В един момент каза:

— Забелязах няколко неща, които той споменава в текста… Не мисля, че е харесвал жените кой знае колко, така ли е?

Откъде й бе хрумнало това? Бях останал с впечатлението, че много харесвам жените.

— Напротив — отговорих й — Освен това, когато излизаше от дома, жените го намираха за много чаровен и — не мисля, че проявявам недискретност — много привлекателен сексуално.

Тя дори не мигна.

— Очарователен, умен… и секси? Ще ми се да го бях срещнала — отвърна тя сред силни аплодисменти и подсвирквания.

Усмихнах й се и си дадох сметка, че всичките онези месеци, през които се бях стремил към нормалното, може и да са дали резултат. Стори ми се достатъчно привлекателна, за да се надявам по-късно през деня да имам шанс да поговоря с нея и да поискам номера й.

Междувременно смених оборотите. Разказах им за случая, който, ако Джуд беше жив, вероятно щеше да сметне за най-интересен от всички. Разказах им за деня, в който се срутиха кулите и убийството в „Истсайд Ин“.

— Бен Брадли спомена за мъжа в инвалидния стол — казах. — Пропусна да спомене обаче, че той самият е повел групата, свалила човека долу.

Последва миг стъписана тишина, после взрив от аплодисменти. Бен и Марси — тя седеше до него — ме гледаха изненадано. Дотогава нямаха представа, че знам за смелостта на Бен, но тогава, мисля, разбраха защо съм се съгласил да говоря.

Брадли — вероятно ругаеше сам себе си — стана, за да кимне на хората.

Когато аплодисментите стихнаха, продължих:

— Онзи ден е бил изпълнен със забележителни събития. Извършеното от Бен е само едно от тях. По-рано сутринта една млада жена тичала за работа, защото била закъсняла. Когато наближила кулите, видяла как първият самолет удря и осъзнала — за света в този момент тя е на бюрото си и вече е мъртва.

Брадли се сепна за втори път в рамките на минута. Не бях споделил с него тази версия и той вдигна ръце, сякаш за да попита: „Къде, по дяволите, ще стигне всичко това?“

И аз му казах — а също и на присъстващите.

— Ето, вижте. Жената, чието закъснение току-що е спасило живота й, иска да убие някого и се получава перфектното алиби — вече е мъртва. И така, преминава през хаоса и страха и открива място, където би могла да живее необезпокоявана, където никой не би я открил. Нарича се хотел „Истсайд Ин“ Винаги, когато излиза, променя външността си и при една от тези разходки намира книга — може би най-добрия учебник за това как да убиеш някого и да се отървеш безнаказано. Всички знаем коя е тази книга — книгата на Джуд Гарет.

Това предизвика раздвижване, рязко поемане на въздух сред делегатите. Брадли улови погледа ми и кимна одобрително — да, казваше ми с очи, това дяволски си го бива.

— И кани една жена — млада, вероятно привлекателна — в „Истсайд Ин“ — продължих. — Малко наркотици, малко секс. След това я убива — точно по книгата, така да се каже. И изчезва. Когато пристига, нюйоркската полиция открива жертва без лице, без отпечатъци от пръсти, без зъби. Толкова. Разполагат с жертва, която никой не е в състояние да идентифицира, и убийца, която никой не подозира, защото е мъртва. Защо е извършено убийството? Кои са тези хора? Какъв е мотивът? Какво означава всичко?

Замълчах и се огледах. Хората клатеха глави с тихо удивление.

— Да — продължих. — Прави сте. Впечатляващо е. Джуд имаше име за подобни престъпления. Наричаше ги умотрошачи.

Хората се засмяха, после коментарите и идеите постепенно набраха скорост, станаха лавина. Аз обаче почти не слушах — видях как трима мъже влизат в дъното на залата и сядат на последния ред.

Поради тази причина, когато привлекателната жена с тюркоазната блуза изрече една наистина брилянтна идея, едва я чух. Макар и след седмици да си спомних какво каза тя тогава, все още се ругая, че не обърнах достатъчно внимание.

Единственото, което мога да кажа в своя защита, е, че познавах секретния свят и знаех за какво са дошли мъжете на последния ред. Бяха дошли за мен.