Тери Хейс
Аз съм пилигрим (149)

12.

Когато телефонът му иззвънял, Брадли бил в някакъв бар в Истсайд. Не някакво си хипстърско заведение с „тапас“ и „дегустационно меню“, а истински бар, с просмукан в стените никотин и питиета, достатъчно силни, та да ти се сгърчат пръстите на краката. Последни останки от автентичния Ню Йорк — бар на ченгета, с други думи.

Бил на почерпка за пенсионирането на някакъв стар колега и поради акустиката в заведението единственото място, където можел да се измъкне от тълпата и шума, било отпред, на улицата. В резултат излязъл под дъжда с бутилка бира в ръка — и застана на предната линия на секретния свят.

— Къде си? — попита.

— В самолет на ЦРУ, над Йордания — отговорих. Нямаше смисъл да увъртам, исках да го стресна. — Веднага щом затвориш, искам да се обадиш на този, на когото предаваше съобщенията ми. Казва се Дейвид Маккинли и е директор на разузнаването на Съединените щати.

Чух как дъхът на Брадли секна.

— Мамка му! Аз си мислех…

— Забрави какво си си мислел. Кажи на Дейв, че бързо имам нужда от пилот. Ще уреди хеликоптер, за да стигнеш до летището, и там ще се качиш на правителствен самолет.

— Къде ще летя? — попита той.

— За Бодрум. Маккинли ще се погрижи за документите. Ти си детектив от нюйоркската полиция, който разследва убийството на Ингрид Кол.

— Коя е Ингрид Кол?

— Така се казва жената, която открихте в „Истсайд Ин“.

— Откъде знаеш?

— Ще ти обясня по-късно — прекъснах го и благодарих на Провидението за Камерън и онази, която се представяше за Ингрид — престъпленията им ме бяха вкарали в Турция и най-малкото ни бяха дали шанс.

— Ще те взема от летището — казах. — И… Бен… Не забравяй да си вземеш оръжието.

На десет километра височина, след като сменихме курса към Бодрум и турбулентността най-накрая намаля, си помислих, че няма да му е нужно, ако всичко върви по план. Но пък, от друга страна, случвало ли се е това изобщо някога?