Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- I Am Pilgrim, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2015 г.)
Издание:
Автор: Тери Хейс
Заглавие: Аз съм пилигрим
Преводач: Владимир Германов
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-545-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3448
История
- — Добавяне
25.
Пристигнах в Турция като следотърсач, а се превърнах в примамка. Поради това не бях положил усилия да сложа делата си в ред преди да замина и сега трябваше да го направя много бързо.
Веднага щом Брадли излезе, за да се обади на Шепота, седнах зад малкото бюро, извадих лист и — макар че беше толкова късно — започнах да пиша завещанието си. При нормални обстоятелства — само с правителствената пенсия, годишния доход от Грейс и малката колекция картини — не бих си направил труда.
Нещата обаче бяха станали комплицирани. Когато Бен и Марси разкриха прикритието ми и ме принудиха да напусна Париж, сред малкото неща, които хвърлих в багажа си, бяха двете писма от нюйоркския адвокат, свързани със смъртта на Бил и Грейс.
Името на този възрастен адвокат беше Финбар Ханрахан, син на безпарични ирландски емигранти, човек толкова почтен, че имаше опасност еднолично да разклати лошата слава на адвокатите. Беше адвокат на Бил още отпреди брака му с Грейс и през годините го бях виждал многократно.
Когато пристигнах в Ню Йорк, си уговорих среща с него и отидох да го видя, с двете писма в ръка. Беше късен следобед. Той стана иззад бюрото си, мина през разкошния си офис и ме посрещна радушно на вратата. Заведе ме до канапе в един ъгъл край прозореца, откъдето се виждаше Сентръл Парк, и ме представи на други двама присъстващи — единия познах, защото беше бивш министър на търговията. Финбар обясни, че са адвокати, които не са свързани с неговата фирма.
— Те се запознаха с определени документи и ги помолих да присъстват като безпристрастни наблюдатели. Задачата им е да потвърдят, че всичко, което правя, е по правилата и няма да може да бъде тълкувано погрешно или подлагано на съмнения на по-късен етап. По този въпрос държа да съм педантичен.
Стори ми се странно, но замълчах — реших, че Финбар знае какво прави.
— В писмото си пишеш, че нещо около наследството на Бил трябва да се финализира — казах. — С това ли ще се занимаваме сега?
— Да — отвърна той, — обаче преди да преминем към въпроса, трябва да решим важен проблем. — Погледна двамата присъстващи и те кимнаха. „Да, да го направим“, като че ли казваха. — Може и да не го знаеш — започна Финбар, — но Бил те обичаше много. Нещо повече. Вярваше, че в определен смисъл си специален, вярваше, че ти е писано да направиш нещо много важно.
Засмях се.
— Да, една от приятелките на Грейс ми го каза. Очевидно се е побъркал.
Финбар се усмихна.
— Не, не се е побъркал… Макар че изпитваше дълбока загриженост за теб. Особено след като ти напусна Харвард и отиде да живееш в Европа. Честно казано, той не вярваше, че се занимаваш с бизнес с изкуство.
Вестта не ме изненада — Бил беше не само интелигентен, но и много интуитивен човек. Не отговорих — само погледнах възрастния адвокат невъзмутимо.
— Бил нямаше представа как изкарваш прехраната си — продължи той — и се безпокоеше, че може би си се замесил в бизнес, който е или незаконен, или неморален.
Изчака, за да отговоря, но аз само кимнах и не казах нищо.
— Спомена, че няколкото пъти, когато е опитал да говори с теб по този въпрос, ти не си „откликнал“, както се изрази.
Пак само кимнах.
— И така, въпросът ми, Скот, е: с какво точно се занимаваш?
— В момента с нищо — отговорих. — Върнах се в Ню Йорк, за да видя дали нещо ще привлече интереса ми.
Не беше добра идея да му обяснявам, че търся прикритие, че бягам от миналото си.
— Да. А преди това?
— Работех за правителството — отговорих след кратка пауза.
— Изглежда, половината държава прави това… макар да използват думата „работя“ доста свободно. — Финбар имаше доста солено чувство за хумор. — И какво точно правеше за правителството?
— Съжалявам — отговорих. — Забранено ми е да говоря за това.
Видях как двамата свидетели се споглеждат. Очевидно не ми вярваха.
— Кой ти забрани? — попита Финбар, без да им обръща внимание. Изпитах съжаление към него. Беше ясно, че искрено иска да приключи въпроса.
— Със заповед на президента — отговорих тихо.
Бившият търговски министър повдигна вежди — започваше да му се струва прекалено.
— Работел си в Европа, но Белият дом ти забранява да говориш за това?
— Да, господин министър.
— Все трябва да има човек… висшестоящ или ръководител… с когото да поговорим, дори и в най-общи линии — каза Финбар.
— Не мисля, че е възможно — отговорих. — Може би вече стигнах прекалено далече.
Въпреки че Дивизията официално не съществуваше — вече беше в миналото.
Финбар въздъхна.
— Бил се изрази много ясно, Скот. Не можем да продължим, ако не се убедя в твоята честност и почтеност. Ще трябва да ни помогнеш…
— Не мога. Дал съм дума да не говоря за тези неща. Подписал съм ангажимент.
Стори ми се, че се изненадаха от резкостта и категоричността на тона ми.
— В такъв случай, боя се… — Адвокатът погледна тъжно другите двама, за да получи подкрепа, и те кимнаха. — Ще трябва да прекратя тази среща.
Станах, станаха и другите. Изпитвах разочарование, задето няма да науча какво е възнамерявал Бил, но не знаех как иначе да постъпя. Но докато бившият министър ми подаваше ръка, ми хрумна идея.
— Имам благодарствено писмо, което би могло да помогне. Отнася се за едно събитие, в което участвах преди известно време.
— Събитие? Какво събитие? Благотворителна кампания или нещо такова? — попита бившият министър.
— Не точно — отговорих. — Някои части от писмото ще трябва да бъдат зачернени, но мисля, че може да го видите.
— А от кого е? — попита Финбар нетърпеливо.
— От президента. Написано е на ръка, на бланка от Белия дом.
Тримата не казаха нищо. Челюстта на Финбар като че ли увисна до пода и се налагаше да се наведе, за да я вдигне. Първи се съвзе бившият министър, все още скептичен.
— Кой президент? — попита.
— Бившият ти шеф — отговорих хладно и малко грубо. Не харесвах особено този тип. — Както и да е — добавих, — обади му се. Сигурен съм, че имаш номера му. Поискай разрешение да прочетеш писмото. Кажи му, че се отнася за един млад човек и ужасно събитие на Червения площад. Сигурен съм, че ще си спомни.
Той не отговори и Финбар запълни тишината.
— Трябва да спрем тук — каза. — Мисля, че навлизаме в територия, свързана с националната сигурност…
— Така е — отговорих.
Финбар се обърна към бившия министър:
— Джим, ако нямаш нищо против, проведи телефонния разговор по-късно, чисто формално.
Бившият министър кимна.
— Междувременно, имаме ли съгласие? — попита Финбар. — Удовлетворени ли сме, можем ли да продължим?
Двамата кимнаха, но от начина, по който ме гледаше бившият министър, разбрах, че е бил на заседание на кабинета, когато се е обсъждала смъртта на Синия ездач. Едва ли си е мислел, че някога ще се изправи лице в лице с този, който го е убил.